неделя, 28 декември 2014 г.

Три Могили - махала Мумджидам - махала Бор

Изгубените Родопи - част 7. Чужди реалности...


     Имало едно време едно кралство. През девет морета в десетото, през девет планини в десетата, през девет гори в десетата...Така започва приказката, а тези махали са олицетворение и огледален образ на неразказана, или поне за повечето от нас приказка. Потайните старци с благородна осанка, които посрещат с усмивка туристите, схлупените под тежестта на тикли върху покривите къщурки с пушещи коминчета, непристъпните и негостоприемни склонове на планината и капризното време.
   
    Самосиндикално продължавам с разходките по пътеките на Изгубените Родопи и тази приказка. Планина пълна с тайнственост, безброй пътеки, обезлюдени махали с призрачни останки разположени върху оазиси, сред непристъпни склонове и гори... Имало едно време една планина, някъде там... През девет планини в десетата... Родопа се казвала тя... Тесен коларски път за високо проходими машини повежда стъпките, сече непристъпните и страховити дерета и навлиза бавно и несигурно в гънките на планината.

Покривите на махала Бор се открояват ясно върху склоновете. В края на публикацията се озовахме и там, да поснимаме сред руините. До тук води тежък 14 километров офроуд път.

Пътувайки неусетно пристигаме в друг свят. В този на махала/село Три могили. Хора на улицата ни се зарадваха, подаваха ръце за здравей, а ние гледахме и се чудихме. Ние ли паднахме от небето тук, или попаднахме в чужда реалност.

Започнах приказката с една махала, стигнахме в друга, всичко до тук е някак хаотично, но основната ни цел бе една. Махалата наричана от някои хора като Кралство Мумджидам. Докато Жоро и Катя слушаха описанията за подхода от местните жители, аз поснимах на воля живота тук.


Спокойствието е изрисувано в погледа на хората. Макар и с труден бит - природата, чистия въздух, липсата на завист и омраза, ги прави изключително човечни. Материалната суета, също. Тук всички са равни!

А да изпие кафето си сутрин човек с този изглед, не се предлага и в „шест” звездните хотели.


Бабето от първата снимка се прибра смутено от щракащите фотоапарати и влезе да накладе печката...

Запитах този изглеждащ, на около 70 години старец как е, а той отвърна.

- А, добре е бе младеж, тука малко да се поразкършим и продължи да налага с мотиката по твърдата земя.

В това време с проучена пътека, поехме към царствената махала Мумджидам. Заваля ситна суграшица, която не ни остави през целия подход до там.


Разхождайки се сред иглолистните гори, преминавайки няколко билни поляни, се озовахме в подножието на махала Мумджидам. Отдавна обезлюдена, труднодостъпна по едва личащи и обрасли с растителност  пътеки, сякаш скрита умишлено от осакатения и прокажен свят. Над нея гордо се извисява труднодостъпното скално светилище Саръ Кая (Жълтата скала).

Оазис в дебрите на планината. Голямо и обширно равно пасище, с накацали полуразрушени къщи и контрастните пъклени дерета наоколо. Изгуби ли се човек тук в мъгла без ориентир, компас или гпс, спукана му е работата за дни напред... Наоколо няма цивилизация, няма асфалт, няма пътища. Склонове, дерета, реки, върхове, диви животни... склонове, дерета, реки, върхове, диви животни... Мястото е страховито! И ние бяхме тук, през девет планини в десетата. С един единствен жител оцеляващ тук, отглеждайки стадата на баща си – Тунджер Шабан Саид.

Саръ Кая все се набиваше в зрителния ъгъл на фотообектива. Дали не беше умишлено обаче? J Навремето скалата е била проучвана с хеликоптер. С труден подход от село Безводно, скоро беше проучена и от нас. Гледайки натам от тук към нея и махала Саръ Кая в подножието и, не знаех на кое небе се намираме...

Хвойната, с която както ни каза Тунджер, оцелявали неговите стада тук в суровите зимни дни.

Като казах оазис в дебрите на планината, имах пред вид именно това. Тучни поляни, чешми по тях и овощни дръвчета, а наоколо непристъпни скали и склонове. Жоро се майтапеше по радиостанцията, че сме се озовали в Мачу Пикчу…J




Едно от стадата на Тунджер. И призрачните къщи на махала Мумджидам на преден план.


Стигнахме къщата на Тунджер, но него го нямаше, бил на гости на баща си Шабан в съседната Гяур махала, (Гяур от неверник, както ни поясни и преведе той, в махалата живеела една християнка, затова кръстили махалата така) чул кучето си – каракачанска порода, което лаело само при присъствие на чужди хора или мечката стръвница с малкото си, която често обикаляла тук. Прибягал разстоянието до тук. 

Жоро на входа на къщата на Тунджер.

И срещата с Тунджер. Много съм чел от разкази на познати блогъри за този човек легенда, много имахме какво да научим от него, но на първо време ни поздрави с добре дошли. Каза ни!

- Вие туристите сте добре дошли - тук идват иманяри, ловци, тях отпращам по пътя.


Докато влизахме в къщата му с порутената-скърцаща врата, прозорци и свирещ през зидовете вятър, кокошките нападнаха наоколо. Първичната обстановка се набива веднага на очи.

За Тунджер бяхме чули, че знае много езици, бил е в Швейцария, живял е в Англия, а е завършил висше образование в Пловдив и е бил преподавател в Кърджали. Дълга към вече неспособният му да гледа стадата баща и родната му къща го върнали тук. И малката заплата. Назад във времето. Покани ни на кафе, а първите му думи бяха.

- Тук храната е чиста. Наливайте си кафе, посочи печката Тунджер. Стара, прогнила печка на дърва е, но топли. Смее се!

Прозорците са прогнили, не духа ли през счупените стъкла - казвам му аз.

- Е, има тук сухи дърва, спасявам се някак.

Поздрави имаш от Александър Караджов казвам, усмихва се Тунджер. J

- Поздрави го от мен, беше тук, каза че ще напише статия за мен и живота тук.

Разказа ни как навремето бил избягал в Швейцария, вървял 80 километра по границите пеша.

- Българското ми име е Гергин Гергинов Гергинов, започна Тунджер, а ние се вледенихме. Едно време учих много, бях отличник, приеха ме в университет, баща ми ми помогна с пари да замина да уча. Сега съм тук, благодарен съм му, чувствам дълг към него и стадата с животните. Прехрана са. Подава цигара. Не ходих в казарма, между нас да си остане...

Казвам му, не пуша, Тунджер, отказах ги преди пет години, но с този аромат от истинският и отгледан от теб тютюн дълго време ще ми палиш сетивата, нищо общо с пълните с боклуци и парфюм цигари по магазините, с които се тровят хората... Времената са други му казвам, няма вече казарма, усмихва се!

- Аз ги отказах преди време, но сега са ми отново другар, не мога и без кафето!

Налива на Катя кафе, а в главите ни изникват въпроси след въпроси.

- Внимавайте да не седнете на пушката! Тук има мечка стръвница, научи си и мечето да яде месо. От малко е стръвниче и прави бели. Изяде ми много животни. Държа тука една пушка ИЖ, продължи Тунджер, случи се веднъж да стрелям шест пъти във въздуха, ама свикнаха с изстрелите, не се плашат вече...

Извадихме по една дреха от раницата, полазиха ни ледени тръпки.

- Взехме субсидии на времето, гледахме лешници в село Паничково с баща ми.

Сега му казвам масово хората така се препитават, влязохме в евро съюза, всеки взима субсидии за щяло и нещяло.

- Тук не е така. А вие какво правите тук, в моето кралство?

Бягаме от стръвниците в големият град – мръсотия, шум, интриги, злоба, завист, престъпност... Усмихва се и продължава с историите, налива кафе. Щастливец е Тунджер, има си две стада, стари цървули, в които със завидна бързина ни издърпваше с темпо по баира на връщане и прокъсан дъждобран без Гортекс мембрана, но всичко изброено по-горе от мен му е чуждо...

Разходи ни из махалата, показа ни подхода от махала Мумджидам до Саръ Кая.

- Тук се губят хора! И ги намират напролет оглозгани!

Лекият вятър и суграшицата ме вледениха в комбинация с думите му. Щях да му кажа, че имам гпс навигация, страшно е в мъгла по тези места, но ме прекъсна с думите...

- Познавам планината тук наизуст, всеки ръб, камък и склон, никога не съм се губил нито в мъгла, нито в сняг.

Питам го, Тунджер? Има ли начин да си купя къща тук, в тази махала? Искам да избягам от задушаващото ме ежедневие, да захвърля всичко, задушавам се като живея така.

- Еее, то хубаво, ама няма как да стане, всяка къща е с по десет наследника, един ако се съгласи, друг няма да иска, много хора живееха тук навремето, продължи той. Животни и стада оприличаваха мравките в мравуняк, сега е пусто...

Късметлия си, казвам ти честно! Смее се Тунджер, разговорихме се за швейцаркото пенсиониране, никой от нас живеещите сред радиовълни и заливани постоянно от ненужна информация, не можа да му отговори на въпросите! J

Изпрати ни до склона към пътеката и потъна в мъгливата планина, а ние мълчаливо попили всяка една от думите му поехме към нашата си реалност...

Къщата на Тунджер на заден план... И неговата реалност.


С бърза крачка в мъгла и суграшица се върнахме в махала Три могили. С родопски гайди по радиото в колата скоро стигнахме в началото на пътеката за изоставената махала Бор, с която започнах публикацията. Намира се почти до разбития път, има две-три обитаеми къщи с електромери, канализация и ПВЦ дограми, в които видимо нямаше никой, (явно младите наследници са постегнали бащините къщи и идват на почивка тук) всичко останало тънеше в разруха...

Махала Бор.

Острите клонки сочещи човекът потъващ в мъглата. Това са кадри за документален филм.

От улица „Васил Левски” в махала Бор нямаше и помен... Мъглата бе обладала околния пейзаж!



Жоро развя шумно българското знаме, което се люлееше зловещо в мъглата и придаваше страховита динамика в статичната разрухата наоколо...

Скелети и призраци обикалят наоколо. 




Аз спирам до тук, мога да пиша с часове за тези забравени места, но защо са забравени, защо са обезлюдени, какво е накарало младите да избягат и да търсят в големите градове, всичко е като лабиринт от въпроси, на които няма да спирам да търся отговор след отговор! До скоро!

ГПС следата е ценна, цъкнете ТУК! Пожелавам ви да преоткриете по нея пътеката и да намерите отговор на въпросите, на които не успях да си отговоря аз. Останете със здраве и много поздрави на Тунджер и кралство Мумджидам от Мартин! Весели празници! J

Имало едно време... През девет планини в десетата...

Златоград, водопадите Ливадитис, водопад Св. Варвара

   Гранични Родопи. Златоград, водопадите Ливадитис и водопад св. Варвара.

   Пограничните райони в Гърция са естествено продължение на магнетичната планина Родопи. Хиляди километри разбит асвалт и черни пътища там, водят в непристъпните гънки на планината. Селца, градчета, хора и животни посрещат залези и изгреви, всички живеят в синхрон с природата, чистият въздух и немодифицираната  храна. Така е в българската част на Родопите, зад границата всичко прелива и следва същият път. Остава само мисловната линия начертана на картата, която „разделя” планината и граничните КПП. На връх Коледа решихме да се отдадем на безкраен, като че ли автомобилен поход и да се опитаме в късият декемврийски ден да посетим три от граничните села и водопадите там – водопадите Ливадитис, водопад св. Варвара и водопад Лепида. С много ранно тръгване по тъмно от град Крумово, където оставих колата на жп гарата ни взе Жоро. Поехме към Златоград. ГКПП Златоград е ненатоварен малък планински граничен пункт поради разположението си, тесен асвалтов път от и след КПП-то с безброй завои, изкачвания и спускания не са сред предпочитаните от масата.


Тъй като Жоро имаше да отбележи няколко музея в Златоград спряхме първо там.


Златоградските котаци веднага надушиха Катя! J

Минахме ГКПП Златоград и се запътихме към Ливадитис и водопадите Ливадитис. До тях и всички останали изброени тук, се стига по тесни пътища навлизащи дълбоко в планината, които в определено време на годината дори са непроходими при липса на опесъчаване и почистването им. В ранният следобед пристигнахме до наченките на пътеката. Знаехме, че денят ще се изпари скоро и се затичахме по нея. Четири километровата отсечка, която в началото е черен път преминаващ в последствие в стръмна пътека през гора покрита с кални листа и усойни серпентини, взехме за час. На гпс трака, съм цъкнал водопадите, както и подхода до селата прилежащи към тях, което май е по-важно от откриването на самите водопади, а именно да се ориентирате по нечленоразделните знаци на гърците изписани по крайпътните табели. Имам някаква що-годе детайлна карта на Гърция, ама в менюто на приемника набора езици е кирилица и латиница, а наименованията в картата са изписани с такива букви, че да им завиди човек на езиците и шаренията………

Една от множеството табели със стрелки за водопада по пътеката, такива има и по пътя до село Ливадитис!

Както и пейка с опознавателна табела на района.

Скоро се ориентирахме в каньона и чухме падащите води. Водопадите са два, ако не знаете това, бихте се озовали само на панорамната площадка с първият, който не снимах от нея заради лошата светлина, а на връщане слязохме и до него, него съм обозначил на гпс следата като водопад Ливадитис 2. И двата водопада са много красиви, хванахме ги в изключително пълноводие, но Ливадитис 1 определено влезе в класацията ми и топ десет, без компромиси и суета.

Минавате мостчето над реката и след минута пред вас в блясък и мощ се разкрива той. Намира се зад скален завой и ако не са табелите обозначаващи наличието му, надали някога бихте и предполагали за съществуването му! J

Водопадът Ливадитис. Около 40 метра на водния пад, изливащ се отвесно от стените на наглед непристъпният каньон.

Жоро в подножието на водопада Ливадитис.

Катя в подножието на водопада Ливадитис.

Скалните зъбери вляво над водопада.

Водопадът отгоре до долу в пълния му блясък. Гърция се слави с ненормални водопади и силно развита каньонинг култура (екипирани каньони, групи извършващи организирано спускане на рапели по водопади и ждрела, клубове). Все скъпи и екстремни до краен предел занимания… Следя с интерес поредица от гръцки блогове, на които попаднах в годините, в които са представени интересните, непристъпни и оборудвани  места.

Лоша светлина, тъмно дере със светли участъци в небето, липса на статив, който в последните горски гонки с Жоро и Катя в късите зимни дни оставям умишлено в моята кола. Отпуснал съм се, а и времето далеч не е от най-подходящите за снимане на водопади, но каквото е, колекцията с гпс тракове и места за посещение в близко бъдеще набъбна значително. Когато човек цял ден е пътувал, бързал, гладувал, потил се е в гонитба с природата и малкото светлина, губил се е по пътища и пътеки, и се озове на подобно място тръпките неизменно полазват приятно по гърба. Погледах минута падащите с мощ води и мисловно се спуснах на рапел по него… Лигите ми потекоха, продължаваме напред… J

До горният водопад от панорамната площадка до подножието му се стига за минути. А до площадката бягахме 900 метра по стръмните серпентини нагоре. Оставаше час и половина светлина, а ни чакаха 80 километра със завои по планински пътища до водопад св. Варвара.

Водопадът Ливадитис 2. Около 30 метра водна ивица по почти отвесна скала. Дерето е обрасло, не намерих интересна за снимка позиция.


Със силни води и мощ ни приветства и той.

А на Катя, която тръгна към колата за да не се бавим, се отчитахме по радиостанцията. С роуминг тарифи и липса на обхват в чужди държави, радиостанциите са неизменен помощник, когато групата се разпокъса!

Както споменах, оставаше по-малко от час до смрачаване. Огнен залез с хиляди завои ни изпрати към последните светлини в подножието на 12 метровият водопад св. Варвара. Пълноводен, шумен, мощен, заслужен! Това е той! Водопадът св. Варвара се намира и излива в извита като подкова скала. Наподобява българският Момин скок в каньонът на река Негованка до село Емен.

Въпреки, че събудих всички тролове, сиви джуджета, орки и т.н. горски същества с мрънкането си, че само се гоним и нищо не снимаме, останах доволен от следващото попадение. Подпрях фотоапарата, а мощният фенер на Жоро свърши останалата работа. Далеч не беше толкова тъмно, колкото изглежда на кадъра, но матрицата извади това в последствие с късата експонация на високо Исо. Минути светлина докато погледаме към все още виждащият се водопад св. Варвара и гората потъна в непрогледна тъмнина. 

Изскочихме на една беседка в близкото селце, където да вечеряме. Бяхме съсипани от умора и глад, а идеята не беше да оставаме тук, а да поемем по дългият, изпълнен с хиляди завои път към България. Повярвайте, направих всичко възможно да убедя Жоро да останем тук и да извършим утре плануваният и бленуван от мен преход до водопад Лепида. Уви, не ми се получи, не и този път, а Жоро беше пред инфаркт от мрънкането ми… Ей това ако не му кажем Коледа, няма какво друго да е. Черно/бяла котка до беседката отстояща на 700 метра от водопад Лепида-40м. също посрещна богато нагостена Коледа. Нахранихме животното с промишлено количество храна, (сърми, боб, чушки – постно, но от сърце) да усети и то празника. От Гърция до Белинташ, в районът на който нощувахме, срещнахме едва няколко коли. Всички хора се бяха изпокрили в кръчми и под маси, а ние по завои, завои, завои и водопади разбира се. Рано сутринта, малко след 2ч., след поредица от смени зад шофьорското място, стигнахме. С Катя разпънахме палатката, а Жоро преоткри удобството на седалките в колата. Въздухът буквално се врязваше в белите ни дробове сред иглолистните гиганти. Весела Коледа! J


Тъй като Изгубените Родопи предлагат несметни съкровища, следващият ден ни разкри много от тях. Махалите Три могили, Бор и кралство Мумджидам с единственият си жител – учителят Тунджер Шабан Саид, неговите стада и свобода, незапомнена свобода, богат е той... Оазиси сред непристъпни дерета дълбоко в гънките на Родопа планина, за които незнам как да намеря думи. Избор ли е човек да живее по тези места или е съдба... Трудно е да се напише или нарисува животът там. В тези откъснати кътчета реалностите са чужди. До скоро! J

Гпс тракове по маршрута с пътищата и пътеките до водопадите Ливадитис и водопад св. Варвара. Ценни, лично за мен - представям ви ги най-любезно, да откриете по свой начин красотите на Родопа планина! J