сряда, 9 ноември 2011 г.

Извън сезонен преглед на пръскала

    Мястото е Централен Балкан, а повода за странното заглавие е, че осуетените опити за снимане на пъстри цветове, през постната есен на 2011 година се случиха с пълна сила :). Получи се нещо, което мога да сравня единствено с наблягането на постни ястия, в продължителен период от време, че и с водопадите така. Района около Карлово е богат на пръскала - водопади, както и масивите на изток и запад, от централните части на  Балкана. С подход от южна България, се глася да посетя и Търниченското, и Тъжанското пръскала - два големеца, прикрити от скали, по труднодостъпните усои над село Тъжа, но дотогава има време и ще се фокусирам върху това, което имам като фотоматериал и сме посетили, с моите приятели (луди и неуморни глави като мен, че и по) :).
По същество започвам от Сучурума, за  който карловци споделят, че бил местното бижу. Явно е, пренаситен съм на гледки по подобни места, затова съм и малко разочарован от него, все пак Черното и Карловското му събратя водят класациите по красота, но по реда, с пръските които раздава.

Ето го и него. Водопад Сучурум. Или по скоро малък воден пад следващ извивките на Старата река, падащ по принуда, с тънка струя 'есенна' вода. Цветовете в околността приличат по скоро на тези в стара баня, с излющена мазилка, че оттам и замисъла на заглавието - извън сезонен преглед.

Поне формите на каньона всяват интерес, в предвид скучната реалност.


Пътеката за хижа Левски лъкатуши, през свежите вековни гори на резерват Старата река и извежда любопитните ни погледи и до мястото, където по приток на Стара река, отстоящ между хижите Б.Рози и Хубавец, се намира така нареченият водопад Черното пръскало. Името му идва от там, че водите му се леят по черна гранитна скала. В следващия кадър Черното пръскало, съвсем спокойно може да се приравни към синьо такова :). Посиняло от студ и срам,... а ето и разликата от случващото се през лятото. Даже горските тролове се бяха изпокрили, от монохромната действителност в скучната гора.

Продължавам черно-белият стил на публикацията и с Карловския големец, леещ водите си в горната част на резервата.

Водопад Карловското пръскало.

Есента и тук се е покрила в дън горите тилилейски, дано поне зимата се представи подобаващо, че иначе ще си правим снежни човеци със снега от хладилника :).

Публикацията доказва максимата, че се случва нещата да не се получават, колкото и силно да ги желаем. Цветове, форми, природата не винаги ни дарява с фееричната картина, която искаме. Така се получи и тук, с голямо изцеждане на малкото, което ни поднесе. Безспорно доказателство за една нереализирана есен.

До скоро :).

понеделник, 7 ноември 2011 г.

Агушеви Конаци

    Толкова се бях улисал в изпълнението на родопските публикации от есенното ни посещение там, че забравих да отделя  два реда и на това, което се случи в село Могилица, където се намира Агушевия Конак. След пещера Ухловица, която се намира в района, отнесохме присъствието си и до китното родопско селце Могилица, намиращо се в близост до гръцката ни съседка. Старото име на Могилица е Тозбурун, а Агушевите конаци там са сред най-известните архитектурни паметници, в тази част на Родопите. Това са три сгради обградени от общ зид, а усещането, че се намираме около истински замък се засили от кулата, която се издига в единия му край.

Агушевите конаци са строени в средата на ХІХ век от български майстори строители, за Агуш ага и неговите трима сина. Оттам идва и името им днес. За това се съди по надпис на входа на един от дворовете, в който се чете 1843 година. Строежът на Агушевия конак продължил 20 години. Завършека на мащаба, който се вихри там се състои от: 221 прозореца, 86 врати и 24 комина, които са изработени брилянтно. Предстоеше  да надникнем в миналото и да разгледаме, и поснимаме и там. Обедното слънце се оказа враг на замисъла ни, но поне разходката протече приятно :). И тук отнесохме странни погледи, разхождахме чанти и стативи, в заемане на странни пози, а търсенето на кадрите завърши така :).

За следващата снимка бях почти легнал, за да успея да хвана по подобен начин оградата, очертаваща каменната пътека.

Тук есента, като че надничаше, през крепостния зид на Конаците. А какво ли ще е зимата, ако коминчетата пушеха :)? Бяла приказка.

Не пропуснахме да полазим и през едни тревни площи, за да хванем постройките в по-общ план.

от по-високо

и от по-ниско

Наиграхме се в двора и излязохме да разгледаме и красиво изрисуваната кула, която добавяше внушителният завършек на феодалния замък. Според османските регистри селото попада в Ахъчелебийската кааза (след 1838 г. на Филибелийската кааза), от Гюмюрджинския санджак, на Одринския вилает. Който може да преведе :))). Аз не се наемам.

В Могилица се намира и най-голямата дървена лъжица.

Района разполага и с множество римски мостове, подходящи за снимки през всички сезони, като наблизо се намират и изворите на река Арда. Тя пък разполага с множество завои (меандри), които също не са за подценяване. Меандрите на Арда предлагат уникални и просторни гледки, а фотографиите от подобни места винаги са ме грабвали да се понеса и на там. Толкова за сега от южните краища на България. Надявам се да се върнем пак :).

сряда, 2 ноември 2011 г.

Екопътека Струилица и водопад Самодивското падало

   След пещерните гледки до обяд, се ориентирахме в посока град Девин, откъдето щяхме да се разходим и по екопътеката, в близост до него. Таях особени надежди за тази екопътека и мостчетата, които са интересни за разходка и фотографиране. Така, но в последствие щях да остана разочарован от снимките. Бяхме закъснели и светлината отиваше към своя край. Стартирахме разходката, с търсене на един по неизвестен водопад, намиращ се в обсега на пътеката. По едва доловима пътека, покрай приток вливащ се в Девинска река, се насочихме към него. Виждал съм кадри на водопада, снимани от притока му, където пада, но ние решихме да сменим посоката и да не се движим по него. Тръгнахме по козите пътеки и излязохме на погледно по-труднодостъпно място, с изглед към каньона. От там през скалите се лееше тънката струя на Самодивското падало, което ни подсказа, че на пролет пак ще трябва да се идва. Живот и здраве тогава ще подходим по самата река, да го снимаме отдолу...Местните хора ни убеждаваха как няма да можем да го намерим и колко невъзможно било, което не им прави чест. Притока се намира в дясно от беседката, в началото на екомаршрута, като се излиза от основната пътека. Притока се вижда и няма как да се обърка :).
Починахме си, заредихме се с гледките към скалите и заслизахме да обходим и екопътеката. Денят преваляше и се наложи да побързаме.



Екопътеката лъкатуши приятно и преминава по мостчета в по-тесните места, около скалите. Разходката протече добре, а в последствие кадрите бяха отчайващи. Бях изморен, мостчетата се клатеха от неделните посетители, което в последствие се отрази и на снимките. Светлината също не беше подходяща.

Повтарях безцелно кадрите видяни от това място до сега и затова реших да спра.


За десерт заснех това - есенно спокойствие царящо и тук, което като, че ли най ми хареса от цялата безсмислена серия.

С това двудневната ни разходка в Родопите приключи - доволен съм, есента тук не беше подминала. Носталгията ни изпрати до колата, а осемте часа път ни се сториха цяла вечност.

Пещера Ухловица


Подземното привличане на един по различен свят
ЧАСТ 3

   В пика на родопската есен станахме свидетели на интересни неща. След хубав сън в уютната квартира, плана предстоеше да ни сблъска и с подземните тайни на пещера Ухловица. Местните котаци в Смолян, усетиха русенското присъствие и след стабилно подсилване с Карловска луканка, ни изпроводиха на път. Целият ден беше пред нас, но както винаги времето не стига. По пътя, в посока Ухловица намерихме интересни места и в спиране да поснимаме, запечатахме това.

Отново тримата Никонианци - бяха се подредили като в аптека и с гордост очакваха да ги снимат с Cannon :).

Какво да ги правя, снимах ги и продължихме към целта си за деня,...

... като от време на време спирахме, да запечатаме есенните багри на Родопа планина.


Тук отново се сблъсках с присъствието на Никонианското нашествие, един от тях бе кацнал на полегатия склон, снимаше си и събираше погледи от шофьорите на преминаващите коли ;).

А ето какво вижда от там, където беше в момента от предната снимка, докато ние се чудехме как да избегнем всякакви клонки, които ни се пречкаха.


Тук извърших действието - 'Огледай се, снимай и премини', :) след което се качихме в колата и наблегнахме на пътя, който ни оставаше, че голямото мотане, което падна ни скъси достатъчно деня.

Движението по есенните пътища не се усеща - завой след завой, цветовете ни повличат и скоро стигаме и паркинга под пещера Ухловица. Малка и спретната, а до нея водят 180 стъпала, виещи нагоре в родопската гора.

Посетихме я и нея, няма да се оливам в превъзнасянето на това, което снимах вътре. Пещерата е хубава, но по-скромно украсена от другите в региона, което не я прави по-малко посещавана дестинация. И тук лъхаше спокойствие, в комбинация с цветове от форми на милиони години.

Това се вижда в подземния и свят. Сменете канала на пещерна вълна... и приятно гледане :).





















Разходката ни продължи към екопътека Струилица, около град Девин. В гонитба със светлината скоро бяхме и там.

вторник, 1 ноември 2011 г.

Каньона на водопадите


Есенно привличане - магичната сила на водните сърца
ЧАСТ 2

    Магичните пътеки на чудната Родопа ни поканиха в света на приказките, където е дома на мечоците, сред вековните гори на резерват Сосковчето. Място, което бях гледал само на снимки... Ромолящи поточета, иглолистни гиганти и много свежест затрупана от цветове. Това очаквах да видя там, а компанията на приятелите ми фотографи добави много настроение, въпреки трудностите, които ни се случиха по път.

Бях доста изморен и реших да се разхождам, без да наблягам много на това, да мисля какво се случва със снимките и настройките на фотоапарата които правех. Затова се погрижи Cannon-а, а резултата в последствие бе на лице. Никонджиите могат само да завиждат, чудех се дали телефона ми нямаше да се справи по добре :).

В този ред на мисли преминахме през Смолян и хванахме по екопътеката към каньона. Слънцето печеше силно, което не попречи на температурата да се върти около и под нулата.
По едно от мостчетата навлязохме в дълбокия речен дол и фееричната родопска приказка ни сполетя. С нетърпение очаквах да поснимам и там.

Оттук официално всеки пое по своята фото следа. Както си е думата дойдохме заедно, а тук, като че ли всеки изживяваше видяното по свой начин. В търсене на интересни неща слизахме десетки пъти по пъстрия килим, който измамно ни пързаляше, по заледените есенни листа. Говорехме помежду си, но, като че ли шумът на водата поемаше разговора.


Водопадите по рекичката са десетки и предоставят много материал за снимки, а вековните иглолистни стражи ни обградиха гордо, в обетованата родопска земя. Дом на мечките, глухарите и митични същества, надничащи любопитно зад грамадните скали.

Излишно е да вмъквам колко пъти пресичах потоците и нужните усилия съпровождащи това. Кретах трудно, докато ледения въздух атакуваше за пореден път вродената ми астма :). Цената на снимките понякога е доста висока. В блога описвам красоти, но какво е в действителност само аз си знам. Ще ми се да опиша и публикация съдържаща кадри с мен, където най добре ще проличи по позите, които съм заел на стръмните места :).

Малки бижута като следващото се криеха палаво, сред мъха на зеленикавите камъчета, а водата галеше нежно по нападалите листа.

Бистри потоци по хлъзгави скали - цветовете преливат, есента е факт.


Редуването на скърцащите мостчета и мекия килим от кредави листа ни изпрати все по дълбоко в студената гора.

Тук едно вирче се направи на творец, завъртайки умело листопада в чистата река.


Места като това също радваха окото и след успешно пресичане на реката, и покачване върху мокрите скали, навих неутралния филтър и се заиграх с по-дългото експониране. Есенната центрофуга ме повлече и набързо се пренесох в света на елфите. Един чист свят изпълнен с много красота. Красота която покорява.

С леки стъпки неусетно ни приветства и шумът на буйния Орфей. Големеца на каньона, с височина от 68 метра, според статистиките.

В по близък план също изглеждаше красиво.

Мястото около Орфей е доста усойно, въпреки измамно синьото небе. Заложих се и подредих няколко абстракции, от които в крайна сметка излезе това...

Късмета беше в моя полза и няколкото подхлъзвания, които направих, завършиха на сантиметри от дълбоката вода.

И кадъра за спомен с Никонджиите, всеки снимаше и се радваше на последните есенни лъчи. Хубаво, но това не ги оправдава да ми се пречкат ;).

Над Орфей също е интересно - високо е и се пързаля. Едното борче се цепеше от основната група, с оранжево преливащ цвят.

И малко по нагоре, по пътеката към водопад Сърцето.

Отново красив поглед от стръмно място с хлъзгави камъни.

По нагоре маршрута ни изведе и до Ропката. Също приятен воден пад, а около него... стари мостчета покрити с мъх.


Направихме пълен кръг на екопътеката, като минахме и през панорамните площадки, след което заредени с есенни емоции заслизахме към града, където решението взехме единодушно... Ще се спи на хотел! Само дето разхождахме шалтета и палатки, но... Ремонтирахме колата в един сервиз и се ориентирахме за почивка. Уютната квартира допълни липсите през деня и живота придоби друг смисъл. Разгледахме снимките, посмяхме се и се настроихме за утрешния ден. А какво щеше да ни донесе той?...