четвъртък, 30 април 2015 г.

Язовир Домлян през пролетта

   Язовир Домлян в Средногорието, е обещаваща дестинация за еднодневен релакс сред приказната природа. Разположен между Стара планина и Средна гора, сгушен в гънките на Средногорието и събиращ водите си от околните притоци на реки и потоци. Малките сгушени села и спокойствието наоколо, са гаранция за всеки пожелал да избяга за миг от натовареното градско ежедневие, но с едно условие - там е желателно да се ходи извън риболовния сезон.

Както повечето водоеми в България, така и язовир Домлян се е превърнал в жалка картина, отразяваща боклуци, умрели крави разлагащи се във водите му и купища боклуци по красивото иначе крайбрежие.

Озовахме се при язовира в късният следобед, да потърсим място за снимки с обещаващото небе, което в последните дни изнасяше спектакъл след спектакъл.

Един от ръкавите на язовира и пролетните хълмове на Средна гора.


Силното течение на водоема, не успя да реализира мечтаните облачни отражения.

За сметка на това, не ни попречи да експериментираме с високите скорости.


И тъй като бяхме от страната на язовира при село Горни Домлян, от която се вижда Средногорието, си даваме обещание да посетим отново. С изглед към Стара планина от село Домлян, фотодестинацията е определено повече от обещаваща! :)

До скоро! :)

понеделник, 27 април 2015 г.

Село Манастир - параклис св. Дух - водопад св. Дух - село Борово - Кръстова гора

   В търсене на пролетта, обаятелните Родопите примамват по невероятен начин. Дъхавите билки красящи поляни и склонове, схлупените къщурки с гредореда и тиклите, очакващи стопаните си да се върнат от работа, пасящите на воля стада. Запътихме се по живописните тесни пътища, виещи, като че ли до безкрай към отдалеченото и откъснато село Загражден. Отдавна точа лиги по Загражденската екопътека, екстремните и мостчета навлизащи в ждрелото и водопадите разкриващи красотите на непокорните родопски реки.

На 35 км. от село Загражден се отбива път малко преди отдалеченото село Манастир. Това е един от подходите до село Загражден. На ръждясала табела, стар и изтъркан надпис с червени букви гласеше, че свърнем ли по въпросната отсечка, ни чакат премеждия и гарантиран провал... Снегът догатваше за проблемите още, на около 1500м.н.в., а справката с гпс-а показа, че ни очаква още изкачване, до около 1900м.н.в., преди да започнем да слизаме. Село Загражден, е едно от най-високо разположените села в България и бедственото положение от преди месец, не внесе яснота за какъвто и да било успех. Дори не предполагах, че е възможно все още да има такова количество нестопен сняг. Друг подход до Загражден би трябвало да следва и от отбивката за Кръстова гора и село Белица, но като гледам картата, пътят и там се изкачва високо в планината.

На 1700м.н.в. положението стана почти неконтролируемо. Ниската кола ревеше безпомощно на втора скорост, колелетата приплъзваха на едно място, а миризма на съединител и пластмаса с включените перки на охладителната система, гарантираха авария ако продължим в същия дух. Огромни буци от паднали малки лавини бяха се запречили по цялата отсечка, по която успяхме да издрапаме. Слизахме, махахме ги, не ни беше скучно... Въпреки, че съм все още със зимните гуми, лопатата която грижливо носех през всичките зимни месеци вече бях махнал от колата. Много майсторлък и усилия бяха нужни да обърна и да стигнем безопасно в село Манастир, което пък е най-високо разположеното село на Балканския полуостров. Безумният ни план претърпя провал.

В село Манастир бях проучил за един по-неизвестен водопад, който излезе набързо от резервната скамейка и се вписа точно на място. Дори планувах първо да ходим там, а не в Загражден, явно така и стана!

Село Манастир, както бяхме проучили, е отдалечено от натовареното ежедневие, а пролетта тепърва ще го украси и премени с минзухари и звучни чанове, и с пасторална идилия, присъща за тези приказни места. Над селото е изградена хубава екопътека, водеща в подножието на водопад Свети Дух.

Нали е село Манастир, нямаше да е логично ако няма и параклиси, и църкви. По екопътеката се натъкнахме на параклис Свети Дух.

Навсякъде по дърветата, водопадът е обозначен ясно и отчетливо на жълто-бели табели. Без важните ориентири, стигането в подножието би затруднило и най-можещите! Пътечката се губи, навсякъде са нападали иглолистни дървета, а подстъпа постоянно сменя посоката си, нагоре-надолу, наляво-надясно...

От параклис Свети Дух надолу към водопада, няма как да се объркате! Малка дървена пътечка повежда стъпките ни и парапети обезопасяващи ерозиралия склон.

С буйни води ни посрещна водопад свети Дух, а малко по-късно се озовахме и в подножието му. С труден подход през обрасли и снежни склонове, слязохме от другата страна на официално обозначената пътека. Огромен надпис с червени букви - "Не преминавай, опасно за живота", ми запали фитилите и отсвирихме дървените перила на обезопасената екопътека.

Снимайки, зърнах голяма надгробна плоча на скалата до мен, на младо момиче починало тук. Вероятно паднало от водопада или скалните отвеси обграждащи труднодостъпния склон до него.

Катя и тя се появи след малко. Въпреки всички филтри и чалъми, с фотографията не се получаваше, светлината беше крайно неблагоприятна, но толкова от тук. Водопадът така или иначе беше бонус в днешния ден, няма повече поводи за оплакване. И без това омърморих де що свят имаше в този зимно-пролетен ден... :)


Над водопад свети Дух. Не ме питайте с какъв акъл застанах да снимам оттук, но си е реално човек да се очисти без дори да подозира... :) В плановете за днес беше и спускане на рапел по приказното Сливодолско падало, но не остана време, отново си тръгнахме по тъмно, а и не ни се претупваше района! :)

По пътеката случихме на тази беседка, с интересен поглед през прозорчето и към вековните иглолистни гори на Родопите.

Към село Манастир. Тия букаци колко ли зимни чевермета ги чакат, ум не ми го побира?..... :)


Параклисът в село Борово е сред фотографските обекти в Родопи. Беше ми в плановете за снимки и посещение от поне пет години. А сега, с раззеленяването на дръвчетата, си беше пропуск да не го отметнем по път!

Ред беше на пейзажната фотография! Любима светлина! Подобни условия се срещат рядко! Оловно небе наситено със сивота и контрастиращи, крещящо-свежи цветове, допълващи пейзажа. Подобни пролетни кадри случих само веднъж миналата пролет, обикаляйки манастирите във  Великотърновската епархия, за които може да погледнете тук. Това ми дава зелена светлина, подсещайки ме да направя поне още една серия с манастирски снимки в този сезон. Безценно е, поне за мен, както и водопадите, които в това време на годината нямат аналог! Атмосферата по тези места е космическа. Мирис на дъхави билки, звучни камбани разливащи се меко по осеяните с цветя поляни, "забързани" хора...


В района, на около 5 км. от село Борово е прочулата се в последните години Кръстова гора. Ако не сте ходили на цирк скоро и това ви липсва много - съветвам ви най-искрено, посетете Кръстова гора. Модерни постройки, паркинг, сергии за дрънкулки и кебапчийници, множество места обособени като огнища и беброй табели със забрана "Нежелателно е разпъването на палатки", явно това е на почит там сред туристите! :) Добре е, че посетихме извън сезона това свято място.

Все пак успях да впиша по-чист кадър - без табели, знаци, човешко присъствие, кошчета за боклук, сергии до които мургави чичковци въртят захарен памук, кучета влачещи случайно някой найлон от сандвич... :)

Видяхме на картата обозначение за връх Кръста над манастирските постройки, около Кръстова гора. Малко билно връхче с приятна панорама към Родопите и добра порция облъчване за престрашилите се да избягат от облъчването на големите градове. С този жалък прогрес-регрес, скоро надали ще има върхове без антени, чинии, военна техника...



Час ни делеше от залеза. Не искахме да го пропускаме пътувайки, затова се запиляхме по тучните поляни над село Борово. Последните цветове на слънцето едва докоснаха пролетната земя. Параклисите, както навсякъде в Родопите, са безброй. На всеки хълм, възвишение, поляна, вярата е запечатана във вековете зад каменните зидове и стария гредоред, а наоколо непристъпни хребети и ждрела пазят всичко това от лоши помисли.


Изцедихме последните залезни цветове и се запътихме към реалността. Нашата си реалност - сива, забързана, задушена. Оставихме красотите за друг път, когато отново ще наситим сетива в кратките мигове. На още приказни кадри може да се насладите в наскоро излялата книга описваща част от Източните Родопи, в която имах честта да участвам с авторски фотографии и която препоръчвам с две ръце!

До скоро! :)

четвъртък, 16 април 2015 г.

Лакатнишки скали - Ръжишка пещера - връх Сърбеница

   След добрата серия с водопадите Бовска Скакля, Под Камико и Миланов водопад, слязохме от село Миланово към паметника на Септемврийците. Оттам гледката към дефилето е повече от впечатляваща, знаех за това от години, Мариана също наклони везните да останем да пренощуваме там, въпреки че бях си наумил село Заселе, та село Заселе. Това от една страна (с наумяването) е добре, защото все пак някой ден пак ще се доберем до това чудно село Заселе и примамващите с дъхави билки поляни... :) Влезе ли ми мухата да направя нещо, няма връщане назад. Може да се случи след месеци, или години, но в това няма нищо лошо, по-добре късно отколкото никога, както се казва! :)

Така, на паметника се паркирахме в късния следобед, привечер. От лошото време не беше останала и следа, освен чудните облаци. Мислех, че по откритите скали вятърът ще ни разкаже играта, затова бях малко скептично настроен за мястото, а то какво стана, няма да повярвате. Още с излизането от колата, заварихме чудна полянка с борови насаждения до нея. Върху меката трева положих палатката, в близост до бивака пък има изградено огнище, че и вятърът почти не се усещаше. Щяхме да кажем наздраве и за Мариана, която толкова много ме убеждаваше да останем именно тук! :)

На метри от асвалта и паркинга, се разкрива тази гледка. Железницата и пътят вият покрай буйната река Искър, тук-там се чуват дърворезачи. Птици пеят весело, влаковете потракват бавно и сигурно по завоите на линията - идилийка! :)


Доста се потрудих, докато събера достатъчно дърва за огъня, след което просто се излегнахме на шалтетата, зяпахме движението на облаците и си почивахме.

Е, не ме свърташе много много и направих няколко кадъра по сумрак, с движещите се цветове на автомобили и влакове, и светещите прозорчета на къщите.

Това беше последната снимка за деня, бях повече от доволен - водопадите течаха, тук също се получиха приятни неща над Искърското дефиле, а и пробвахме от една нова ракия... :)

Нощта бе тиха, безветрена и зареждаща ни с нови сили за утрешния ден.

Събудих се рано, набелязах си едни скали в далечината, от които да посрещна утрото.
И го посрещнах така! :) Скалите с паметника, до който палаткувахме остават най-вдясно. Утринните цветове обагриха приятно масива Лакатнишки скали. Там отсреща, под скалите е Ръжишката пещера, в която се изгубихме малко по-късно! :) Знаех, че е в района, но не и точно къде, затова ползвах "жокер от ръкава"! :)

Изцедих каквото можах от меките изгревни цветове и поех наобратно да прибирам палатката.

Закуска, чай и надолу по едва видимата пътека, водеща в Ръжишка пещера.

Входа на пещерата.

Изглед отвътре.

С интересно осветление получих желаните кадри. В общи линии следващите няколко снимки ми отнеха над час.

Огнена лава по пода на пещерата.

Пещерата е неосветена и необлагородена, затова без осветление и статив, е невъзможно да направите каквото и да било. Взаимствах идеята с кадрите от ей тази публикация. Признавам си, че не бях подготвен с осветлението, поради простата причина, че не планирах точно сега да посетим тази пещера. От друга страна, многото цветове щяха да генерират в последствие пълен кич! :)

Скоро бяхме отново на изходна позиция при тези най-интересни пещерни образувания, след известно замотаване по тъмните галерии.

Над село Зимевица е най-високият връх в Понор планина - Сърбеница. С това планувахме да завършим деня.

Изкачих го за час с директен подход над селото по стръмните и все още заснежени склонове на планината. Катя остана да пази колата, нали е със статус болна! :)

Поглед към масив Кобилини стени от връх Сърбеница.

И към село Зимевица.

От връх Сърбеница към стръмните скални масиви наоколо.

В далечината познатите тътени предвещаваха временно разваляне на времето. Прикапа ме дъжд. Едно добре охранено и недоброжелателно куче в селото ме изненада и за малко да ми види сметката... :) Не бях подготвен със статив в ръка, нямаше и камъни наоколо. Големината и злобата на Каракачанката надминаха всички очаквания за лошотия! :) Нямаше и къде да се покатеря по калната улица... Все пак се озовах невредим при колата. 

Краят на великденските празници не предвещаваше нищо, освен досадно и изпълнено със задръствания приключение с безумията по пътищата. Всичко, с което ни посрещнаха тези чудни кътчета компенсира несгодите. До скоро! :)

сряда, 15 април 2015 г.

Водопад Бовска Скакля - водопад Под Камико - Миланов водопад

   Вазова екопътека, екопътека Под Камико, село Миланово

   Искърското дефиле крие много красота. В дните на пролетта, реки и потоци се отърсват от зимата и се изливат богато в долините. От отвесните стени на непристъпните скални масиви падат шеметни водопади и всичко това само на броени минути и часове от пътя. Пролома, железницата с влака, която е описвал вдъхновен от гледката и Вазов в "Дядо Йоцо гледа", пътищата виещи се като змии в гънките на планината остават долу, а горе това... :)

От село Гара Бов по Вазовата екопътека, е един от подходите към водопад Бовска Скакля.
Пролетните води го красят, звуците от падащите в бездната води хипнотзират. Поехме по пътеката в ранното утро. Миналата година, пролетта ни гости богато в Дивият северозапад. Само докато тази мисъл минеше през главите ни, тръпки ни побиваха! :)

Не след дълго сме под втората каскада на 140 метровата Бовска Скакля и малко статистика за уточнение. Ако водопадът не беше разделен на три части, щеше да е пръв в класацията преди водопад Райското пръскало в Централен Балкан - 124м.


Тази на вид малка каскада от Бовска Скакля, е всъщност немалък водопад. Едва видима пътечка пресича непосредствено до каскадата. С човешка фигура за мащаб. Катя под водопада - болна от грип, но доволна! :)

Продължаваме по екопътеката, тя минава през село Заселе. Излизам от очертанията на обезопасителния парапет за да снимам, докато изчаквам Катя да допълзи. Тук вече е страховито. Бездна адова зее под мен, привличайки ме с неудържимата сила на гравитацията. Бовска Скакля срещу мен се излива в пълното си величие. Ако се питате колко е висок водопада, погледнете покривите на къщите в село Заселе, червенеещи се едва в дясно над Скакля. Всъщност екопътеката минава през село Заселе точно над водопада, прави около 9 километров кръг, но и този път нямахме време да я обиколим цялата.

От години ми е мечта да останем и да пренощуваме на палатки по тучните, осеяни с пролетни цветя поляни над водопада в село Заселе, реката на водопада да ромоли покрай нас, а в близост до огъня да тлеят мръвки! :) И тази година планът бе такъв, но затова са плановете - за да търпят промени. :) Останахме да спим над гара Лакатник, с респектиращите гледки от масива Лакатнишки скали, за което благодаря на нашата приятелка Мариана, която ни убеди в това и така станахме свидетели на уникалната гледка разкриваща се оттам на свечеряване и на сутринта... :)

Цветята по пътеката също приканваха да спираме и залягаме в търсене на гледни точки. Не разбрахме от кой вид са, но навсякъде беше изпъстрено в сини цветове.

Имахме среща с Мариана и Ивайло на панорамна площадка с пейката, откъдето се вижда Бовска Скакля, и да поемем с тях по друга наскоро открита през 2012-а година екопътека - "Под Камико" над близкото село Бов.

В село Гара Бов, насред непристъпните скали, е изграден футболен стадион. Хиляди тонове скална маса са премахнати, за да се изравни терен за стадиона там, което личи по взривените в близост скали. Тук е и началото на екопътека "Под Камико". Маршрутът по нея е кръгов, преминава през приказните водопади на реката, достига 40-е метровия водопад Под Камико и изкачвайки се в село Бов завърта през съседен рид, слизащ отново край стадиона в село Гара Бов.

С приповдигнато пролетно настроение за гледки, обсъждайки с Мариана, Катя и Ивайло за знайни и незнайни водопади, поехме по пътеката и зелено-бялата маркировка. Едно от мостчетата, по които се пресича реката. Пътеката тук минава вляво от моста, следва се зелено-бялата маркировка. Вдясно също има пътека, но е добре да се знае, че тя минава високо над реката и така от поглед се губят приказните вирове по нея... А ние не искаме това, нали? :) 

С богато пролетно изобилие ни срещна екопътека "Под Камико". Не таях големи надежди за тази екопътека, а то какво стана... Вир след вир, пролетните води гонеха гравитацията и примамваха да издаваме странни звуци, търсейки подход по стръмните скали. Много красота е събрана тук!

Мариана се забелява как слиза до водопада.



Катя.


И неусетно наближаваме черешката на тортата - водопад Под Камико-40м. Изключително красив и изливащ водната си феерия на метри от обезлюдените къщи в село Бов.

Друг водопад, който е сезонен и водите му се леят само на метри вляво от водопад Под Камико, също немалък.

В подножието на Под Камико. Цялото дере е превърнато от местните в бунище, жалко за тази красота, която сме заринали от немърливост...

Пътеката тук качва на стръмни серпентини обикалящи покрай скалите и излиза в село Бов.

Над водопад Под Камико преминаваме по мостчето с интересна табела, на която пише - улица Водопада и поемаме по калните пътеки към село Гара Бов и стадиона, откъдето тръгнахме преди няколко часа. Стъпките ни потъват в меката кал, птиците звучно допълват пейзажа, минаваме покрай стари и обезлюдени къщи, скрити зад стени от къпинаци и славно минало...

Слезли до колите продължихме по сценария за деня! Миланов водопад беше в плановете ми отскоро. Моментът дойде, видяхме и неговата сметка! :)

До махала Старо село на откъснатото от цивилизацията село Миланово стигаме в късния следобед. Задухът се носеше във въздуха и предвещаваше дъжд, и влошаване на времето. Трудно убедих Мариана да ми се вържат с Ивайло на акъла. Бяха изморени. С объркване на подхода, се забихме в неподходящото дере. Две дерета са отбелязани на картата в района и ние поехме по първото в посока махала Старо село. То се оказа грешното. В действителност по второто, както предположих е Милановия водопад. Стигнахме билото над село Миланово по едва личаща пътека минаваща над дерето. В далечината тъмните облаци напираха вече повече от заплашително над съседните планински масиви. Мариана и Ивайло ми пожелаха успех! :) Реших все пак да се опитам и тръгнах по склона, който да ме отведе в съседното дере, там теренът беше здрава кракотрошачка. Свличайки се екстремно, дочух падащите води и през короните на дърветата видях скалния венец! Еуфорията ме завладя. Открих го - водопад Миланов скок, един от най-непосещаваните водопади във Врачански Балкан и в България. Интересно е да се спомене, че и в двете дерета водата е само в горната им част. Тук, само на няколко метра под водопада, дерето пресъхва, водата пропада в скални пукнатини и се губи излизайки по-надолу по течението му.

Води се, водопадът да е около 20 метра, но според мен си беше поне 30, без да броим скокчето на преден план. Всъщност извадих късмет с този водопад. Ако бях слязъл от гореописания склон над скалния венец, щях да си остана с пръст в уста. Масивът е напълно непроходим без подходящо оборудване и най-вероятно щеше да се наложи да се връщам наобратно с подвита опашка. 

Прикапа ме дъжд и излезе вятър докато снимах, сигурен знак да се изнасям. В далечината тътени отекваха злокобно. Време беше да слизам. Колкото и сюрреалистично да звучи, шубето от падащи мълнии набързо ме изрита в изходна позиция. Черния път свързващ махала Старо село и село Миланово, разделя двете дерета на неголямо разстояние. Мариана бяха слезли пет минути преди мен. Колкото и да се опитвах да ги изпреваря, не успях. Разделихме се при колите, те поеха към Враца, а ние с Катя към Лакатнишките скали над Искърското дефиле, където в прохладната пролетна вечер сред борова гора установихме палатката и се отдадохме на релакс...

Следва продължение! :)