четвъртък, 29 ноември 2012 г.

Звездна нощ

   Звездна нощ под алпийското било

      Ноемврийските дни вече догатват за предстоящата зима. Характерно за тях е присъствието на ниско разположени облаци, тежки мъгли и намалена видимост в низините. Във високите части на планината обаче нещата стоят по коренно различен начин. Нощите са ясни, смразяващо студени, а милионите звезди по небето рисуват красиви съзвездия над тъмните сенки, хвърляни от високите върхове. 

Така реших да изкарам една ноемврийска нощ. В подножието на алпийското било, около Ботев връх, в района на т.наречената 'Петолъчка'. Тъй като бях закъснял подобаващо, въпреки скоростното изкачване до връх Кочмара 2017 м.н.в., има няма 1600 м. денивелация, естествено и залеза ме хвана в нищото. Така е, като се тръгва след обяд...  Раницата натежаваше прилично, денивелацията си каза думата, бях на предела на силите. Учудващо топло за сезона, в далечината на запад Вежен големее пред останалите върхове. Снимах от района на връх Кочмара....

.....и превалих билото в посока 'Петолъчката', и пастирския каменен заслон, в който планирах да нощувам. Слънцето залезе бързо зад мен, а на отсрещния склон пък луната се търкули като питка към кулите на Ботев връх. Снимах да не се сърдят :). 


Бързо нахлу и присъщия за ноември студ, нямаше да е лесно да се спи в неотоплената каменна постройка насред откритото било, но да кажем имах някаква нагласа. Идеята покриваше всички липси и несгоди, на които се подложих, а именно нощните кадри към Ботев връх и алпийския траверс. Ниската луна в гръб ме накара да се усмихна,... догатна за предстоящия успех. Скрих се в заслончето да се подсиля и стопля след безкрайното изкачване, нагласих дебелите дрешки и излязох да щурмувам звездната нощ.

Алпийските върхове пробождаха небето, начело с Купена, единствено прелитащите самолети  нарушаваха тишината. Направих десет кадъра с пет минутна експонация, от статив, поради силно осветената сцена, на повече минути се преосветяваха, намръзнах подобаващо, но останах доволен от резултата. След това позяпах наоколо, скрих се в заслона и заспах за нула време. Събудих се в полунощ от вятъра, който излезе, разни найлони шумоляха от покрива. Повъртях се, изядох една вафла, колкото да разбудя плъховете и излязох отново навън.

Харесах си позиция, накиприх заслона с челника, затрупах статива с камъни и стрелнах, около час сумарна експонация. Апарата трупаше звездни следи, аз пък трупах студ, докато кулите на Ботев връх все така зловещо допълваха пустия пейзаж. Ей, ама студено си е, не лъже времето, събрах се в колибата и в сладка дрямка зачаках утрото.

Алармата ме изрита рано рано, събрах багажа, закусих, изпих кафето, което носех и подадох нослето навън, да видя какво ми е довял снощния вятър. Ботев връх порозовя пръв, като най-висок, даже ми се прокрадна идеята да се занеса и до заслон Ботев, да пия едно кафе при Вальо, но навигацията набързо ме отказа, одометъра показваше 4,5 км до там и обратно толкова, плюс тринайсетте до Карлово, айде няма нужда, друг път, краката никак не ме слушаха след вчерашното форсирано изкачване и нощните снимки.

Междувременно гледката към алпийското било магнетично посрещаше утрото.


И отново към първенеца и подпаленото небе.

Студено ще да е било, съдейки по състоянието на деретата и замръзналите потоци.

На юг утрото също беше полазило над градчета и селца, така скоро бях под пухкавата мараня с чай в ръка.

понеделник, 19 ноември 2012 г.

Над облаците


   Карлово, връх Сакарица, Ирелтията, Залъмовото кладенче, хижа Левски, връх Кочмара, Карлово


   Идейният маршрут, който скалъпихме импровизирано в последния момент със съфорумеца Пламен, беше на път да се сбъдне. Два дни, силово преодоляване на по-големи денивелации, борба в разчистването на обраслите мечи пътеки, пълноценно билно ходене. Така събота, в студеното ноемврийско утро налазихме по замъглена пътека и неподдържаната маркировка към връх Сакарица. Денивелацията, с която трябваше да се примирим, рязко набира височина, стръмно се опитва да пречупи всякакви стремежи, а времето не даваше никакви надежди, въпреки прогнозите за ниската облачност, която се е настанила над страната.

С това ни посрещна началото - студено, сиво и мрачно:

В гората се намираха и радостни моменти, украсени от зелената свежест на здравеца и жълтеникавите остатъци на преминаващата есен.

Надеждата за ниска облачност, като че ли потъваше мистично в дълбоката гора. Бяхме понабрали доста височина, както показваше гпс-а (около 1000м), но гората все тънеше в мъгла. Всичката тази смес, плюс лекият дъжд, който я придружаваше, понижаваше допълнително мотивацията за монотонното преодоляване на изкачването.

Природата понякога обаче се излива с пълни сили и след двучасова борба, зигзагообразни движения по зле маркираната обрасла пътека и подвикване, излязохме над сивкавата мистика - погледното място към Юмрукчал. Меко казано бях екзалтиран, моменти като този са рядкост в скучното ежедневие, а мястото на което се намирахме беше като в приказка.

Броени метри по напред изящно ни се разкри високопланинското алпийско било, с непокорните си върхове: Амбарица, Купените, Кръстците, Костенурката.

На запад пък в море от облаци пробива Вежен връх - 2198м.

Накъдето и да се обърнехме ставахме свидетели на светлинно шоу, облаците непрекъснато изменяха цвят и форми, просмуквайки се през дървета и склонове.

Отново към Вежен връх на запад. На юг светлината не беше подходяща, но накъдето стигаше погледа всичко бе покрито от бялата пелена. Средна гора беше под пухкавия похлупак през целият ден, което беше показно, че облаците варират от 1600 м.н.в. надолу.


Сивкава мистика придаваше страховит вид на нападалите скелети и изплуващите в далечината силуети на вековните елхи. Грамадните дървета се подаваха като носове на пиратски кораби в бурното море. Мъглата тук се беше застопорила, поради липсата на какъвто и да било вятър. Времето беше напълно спряло, поне за мен :).

Подхванали бяхме вече и пътеката Добрила-Левски, но движението по нея така и не спореше. Лично бях като вманиачен картечар в предвоенна абстиненция, по чудо не се пребих по равната пътека, да се въртя в търсене на красотата, която се изливаше богато във всякакви ореоли върху нас.

Талазите обладаваха бавно тъмната гора, а заострените гиганти плашещо приветстваха тъмнината на нощта.

Тук там се шмугваше по някой слънчев лъч.

Гората беше като омагьосана.


Югоизточно изплува силуета на Кочмара 2017 м.н.в., който изглеждаше достатъчно далеч за да откаже мнозина :)...

От 'панорамните площадки' се случваха достатъчно интересни сюжети, свидетелстващи за часовото удължаване на прехода.

Freedom, якооооо...



Пътеката обикаля масивните склонове, подсичайки алпийските върхове на достатъчно голяма височина, за интересни кадри. Скоро щеше да настъпи и златния час.

Слънцето залязваше зад съседните хребети. Небето се запали, завря земята, за сън постлано е морето над селцата. Не ни пукаше особено, че ще замръкнем, това вече беше  ясно. Заделихме на мястото достатъчно време.

А то определено ни заля с вълни от памучна еуфория.

Гледките на запад оприличаваха митични заливи на корабокрушенски брегове.

На перфектното място бяхме във фотографският час. Докато слънцето се бореше със законите, далечните острови потъваха в самота.

На край света, три пъплещи фигурки се губеха в безкрайната шир. Наоколо Купена, Кръстците, Костенурката, цялото алпийско величие надничаше гордо. Тъмните силуети на двухилядниците и ефимерното море, което ни се яви за броени часове и което надали ще се задържи още дълго време.


Магичния пейзаж скъси достатъчно светлата част от деня. Палнахме челниците и щурмувахме  тъмната гора към хижа Левски. Гпс-а пък помогна донякъде ориентирането в мъглата и намирането на пътеката, така час по-късно смазвахме положението с огнен еликсир до бумтящата печка.

Отпочинали, със свеж заряд от сили на втория ден, бързо излязохме от резерват Стара река и погнахме пътеката към петолъчката.

От там пък се записахме на Кочмара - 2017 м.н.в., камънак и обширни пасища, след което гас надолу към мъгливата гора.


Разни индивиди нарушаваха тишината, хрупайки некултурно...

Дори отпратиха по някой крив поглед, за нарушеното спокойствие.


Млечното море продължаваше да притиска градчета и селца, а групата остана доволна от красивите гледки, на които стана свидетел в отминалите дни.


До скоро. :)

вторник, 13 ноември 2012 г.

Есен в резерват Старата река, водопад Черното пръскало


   Стоя си на топло с чай в ръка, хвърлям злобни погледи към отминаващата есен над резерват Стара река, а съвестта ме гризе като мишка сапун. Трябваше да отчета есенни кадри и от там, петият посетен резерват за този сезон. Въпреки травмите от предния ден в резерват Соколна и хлъзгавите му дерета, се изритах от топлината, обух туристическите обувки (намразили са ме вече) и се метнах на горе, да поснимам оглозганите остатъци на есента.

Две години по рано, есента тогава се раздаде пълноценно, напълни душата, кадрите валяха. Сега обаче идеята беше друга. Да развъртя кадри по вировете и нападалите в тях листа, които в подходящи условия, биха реализирали интересни неща. Така, час след това се озовах на хижа Хубавец, цк-цк, явно съм се научил да летя :), нормалното време за стигане до там е два часа и половина. Денят преваляше, затова се нарамих и с бързината на гръб. Въртях се по деретата, за интересни неща, но есента беше отминала. В реката липсваше дебит, листата по дърветата бяха окапали, а тръгнах с други нагласи. Добре, си казах, ще се метна до Черното пръскало, да го видя есенно, после ще се прибера.

По пътеката обаче се видя, че ще щракна нещичко и се хвърлих на отсрещния склон на реката, да завъртя есенни листа. Щях да цопна в дълбоките води от кеф, листопада се връткаше здраво, мястото трябваше да се издължи и на връщане от пръскалото, за където се бях запътил.

Хъката, мъката се озовах и по притока на Черното пръскало, мястото е толкова диво, че и този път се оглеждах като слънчоглед в облачно време. Напудрих един камък за преден план и го въведох в регистрите :). Нямах много време, че не ми се прибираше по каменистата пътека на челник, затова набързо се изнесох от там.

Съдбата обаче не мислеше така, намериха се разни места, които ме въвлякоха в загуба на време.

Въпросното място, на което се отбих в началото показа някаква фотогеничност (за любознателните - мост под номер 8), затова реших да се помотая и там. Денят си заминаваше, взе да се стъмва, ясно беше, ще се пъпли на челник. Изключих часовника и заделих на мястото час. То пък се оказа достатъчно фотогенично, за да се заиграя повече. В опити по едно време установих, че наистина съм се поулял. Времето за експонация се увеличаваше в геометрична прогресия, исото подскачаше като заек пред фурна, челното осветление нямаше да се размине. Не, че е голям проблема да движа сам в тъмното, но терена на места е доста каменист.

Стегнах раницата, палнах челника и се озъбих, батериите бяха пред фалит, докато резервните отлежаваха в магазина, в очакване някой завалия като мен да се сдобие с тях. Придвижих се някак по спомена от старите снимки и скоро се докарах в състоянието, в което тръгнах - топъл чай и напалена камина ;).

До скоро :).