неделя, 29 януари 2017 г.

Пирдоп - хижа Паскал - връх Косица - връх Паскал, в зимни условия

    Железницата потракваше бавно по старите релси на Подбалканската линия в малките часове на януарското утро. Жиците и светеха от дебелия скреж натрупан по тях, а светлината им потъваше бавно по околните обледенени храстчета и дървета, и сякаш ги заливаше с топлината си. Малко след полунощ е и въпреки еуфорията за предстоящото, топлината в купето ме унесе. Сложих по няколко кибритени клечки на клепачите, защото скоро трябваше да съм на гара Пирдоп, откъдето да поема в нощта към подножието на планината и билото над нея - върховете Косица и Паскал. Над страната се е настанил поредния антициклон, температурите гонят живака надолу към минус 20-е и знаех, че морето от облаци ще се е настанило над долината, къпейки я с топлите лъчи на слънчевия изгрев.
 
   Вместо да сляза към перона на гарата, в просъница имах неблагоразумието да го направя от другата му страна и аха да се сгромолясам в дълбокия сняг в нищото, когато чух кондукторката да вика: "изчакай влака да мине и тогава пресичай"! :) Кимнах, но моята посока далеч не съвпадаше с това и продължих покрай линията към планината. Термометърът ми показваше -21 градуса по Целзий. Снегът издаваше високочестотните звуци присъщи за това, които отекваха надалече и привлякоха вниманието на бездомните кучета. Извадих щеката, сложих мериносовия шлем и се затичах, за да се сгрея. Бях с полар и ветровка и знаех, че ако сложа пухеното яке ще се изпотя, а в този кучи студ, това щеше да ми коства успешния преход. Скоро лампите на гарата потънаха в тъмнина и мъглата, а аз вървях по снежния път към подножието на билото и първата ми цел - хижа Паскал. По план трябваше да се кача до малко над 2000 м.н.в. и да преодолея близо 1400 м. възходяща денивелация в 20 км преход днес. Мъглата се врязваше в учестеното ми дишане, но знаех, че след няколко часа ще изляза над нея и утрото първо ще посрещне мен.

   Като в транс изплувах на панорамното място под хижа Паскал. Утрото вече рисуваше картини към Средногорието. Сложих Канонската базука 70-200 и се насладих на меката топлина заливаща долината. А тя се къпеше в море от облаци и сякаш завита под дебелия юрган, все още спеше дълбокия си зимен сън. Всичко е ефимерно и секундите на фотографски екстаз се броят на пръстите на ръцете. А те - ръцете, мръзнеха, докато си играя с фототехниката, а тя пък горката никак не слушаше на този студ и индикаторът показваше едва 20 процента заряд в пълната до горе батерия...



   Скоро слънцето се показа на хоризонта и оцвети пухкавите ниски блаци. 

   Над горския пояс. Рила планина в далечината.

   Следи от животни закачливо се вписваха в кадрите. Попаднах в горска зимна приказка.

   На хижа Паскал бях точно два часа след тръгването от гарата. Гледката към долината и Средногорието беше толкова впечатляваща. 320 метровия комин на фабриката се подаваше над облачната инверсия и го изчаках за кадър, защото ту изчезваше, ту се появяваше...


  И хижа Паскал. Бях загрял подобаващо и изкачил половината денивелация за деня. Очакваше ме още толкова до билото и северен вятър от първата четвърт, който с отрицателните температури ми разказа играта. :)

   По билото напредвам много бързо със снегоходките и за още два часа стъпих на връх Косица - 2001 м.н.в. Пръстите на краката ми също мръзнеха, въпреки сухите обувки и мериносови чорапи. Така е, като не нося ракия... :)



   На връх Косица - 2001 м.н.в. Опаковах се и продължих към връх Паскал в далечината.
 
   И като се замисля не бях пил и капла вода, защото тя замръзна още в гората...


Връх Паскал.

   Веженското било в далечината.

   На връх Паскал. Изглед на запад по билото и връх Свищиплаз в далечината (острото връхче на преден план).

Ледени форми.


   И бутилката ми с водата. Обядвам на хижа Паскал и пия уиски с лед. :)

   В подножието на планината съм час по-късно. Поглед към изминатото по билото. Ако сутринта не беше тъмно гледката от тук щеше да ме демотивира, въпреки че съм подготвен за подобни извращения в късите дни на зимата с преходи под наслов "Наскок Намарш"...


До скоро! :)

Шипка - 21.01.2017


Паметника Шипка и масива Триглав през зимата.

Масива Триглав от паметника Шипка.

сряда, 25 януари 2017 г.

Връх Ком в зимни условия

Зимен преход до връх Ком

   Връх Ком се намира в западна Стара планина, южно от град Берковица и сред Ботев, Черни връх и Мургаш се нарежда достойно като проблемен връх. Реших да опитам пръв да се изкача през тази година в новия сняг. Получиха се добри подобни опити в Родопите в отминали години, с изкачването на връх Баташки Снежник, връх Голяма Сюткя, ридът Мурсалица... До върха може да се стигне по няколко начина през зимата. От най-високата точка на Петроханския проход, в който движението понякога е ограничено, (паднали лавини, навявания и т.н.) село Гинци, град Берковица, билото от връх Миджур и др.

   Берковица през зимата.

   От Петроханския проход разстоянието е 11 км, като денивелацията се набира плавно и зимата с връщане в изходна позиция за ден е почти невъзможно, особено тази година, в която само през януари натрупа над метър сняг. Всъщност, хижарите на хижа Ком нова споменаха за дебелина на снежната покривка 170-200 см, около 10-и януари, когато се свързах с тях. В последствие валя още няколко дни. Тогава, на 12-и направих и първия си успешен, но тежък опит до върха в жестока буря, въпреки прогнозите, снеговалеж и навявания на пътя, който ми блокира колата и се наложи да разкопавам дълга отсечка, за да се освободя от зимния капан без да чакам верижна техника.

   До хижите Ком - нова и стара води не много широк, но сравнително добър път с много остри завои, който набира рязко височина, до около 1500 м.н.в. Пътят, около 12 км от град Берковица се почиства редовно през зимата, заради ски съоръженията там, но в предишния ми опит имаше силни ветрове още от сутринта и пътят, макар и почистен, беше започнал да се скрива под вихрите на снега на няколко проблемни и открити места. Добре е човек да разполага с лопата, аз носих дори две и вериги. 

   За връх Ком отделих почти месец в подготовка на автомобила и всичко останало: гориво, акумулатор, над хиляда километра пропътувани по зимни пътища изпълнени с безумие, катастрофи, нападали лавини, вериги, лопати, пясък, проучване на маршрут, телефонни разговори с хижарите и поради тежката обстановка се наложи в шест последователни дни да изрина над 10 тона сняг, за да е налице автомобила, с който да тръгна при стабилно време. Следене на метео прогноза, подготовка на багаж и екипировка. Скролвайки снимките човек не може да разбере каква точно е цената на усилията. Какво беше нужно, за да изкача върха и да се насладя на зашеметяващите гледки разкриващи се във всички посоки? Всеотдайността, която почти винаги сработва, гравирана с много ентусиазъм, лудост, енергия, безсънни нощи, проблеми с автомобил и борба с денивелацията в дълбокия сняг.  

   Все още спящата хижа Ком над град Берковица ни посрещна, около 7ч. сутринта с пушещо коминче, светещ прозорец и месечина над иглолистните гори. 
 
  По пътя към старата хижа Ком, откъдето ще изкача връх Ком в този прекрасен зимен ден.

   Утрото вече се закача с обледенените гори на западна Стара планина.

   По пътя между хижите нова и стара Ком.


   Хижа Ком стара.

   Катя още в началото беше обречена, заради проблемен по-горе участък, а успеваемостта тук с тежкия багаж, също е под въпрос. Не знаейки какво да очакваме след последния снеговалеж, решихме ако не успеем с пъртината, да направим бивак на билото и да се върнем на следващия ден, което увеличи багажа ни с десетина кг. на раница (спални чували, шалтета, примус, лопата, храна).
 
  Долината вече се къпе в слънчевите лъчи на утрото.

   Пътека до върха нямаше след предния ми опит и се наложи отново да проправям пъртина. Сега обаче снежната покривка беше добре слегнала и се вървеше лесно с няколко малки изключения и сериозно пропадане на едно място, под съборена елха с дълбока кухина, където се наложи да копая с лопатата, за да освободя и двете блокирали лошо под клоните на дървото снегоходки. Всъщност, случката беше особено неприятна, защото пропаднах до глава в капан и всяко усилие в такава ситуация е толкова жалко, че човек разбира всъщност колко е уязвим и малък, и че всяка глътка въздух тук му е подарък.
 
   Девствените зимни гори са като в приказките. С дълбок няколко метра сняг, щипещи снежинки, тишина и кристален въздух... Тази феерия примамва човек да навлезе все по-навътре и навътре, и както споменах по-горе е Бермудски триъгълник, ако някое паднало дърво е препречило терена...




   С голям хъс не след дълго излязох над гората и билото. Берковица сгушена в ниското.

   Лавинопасната фуния, която пресича лятната пътека. Лек ъпгрейд и с пикела издрапах стръмно нагоре, без да подсичам.

   Излязох над морето от облаци.
 
   Връх Ком е насреща.
 



 
   Всички са в капана на могъщите ветрове, които вилнеят тук непрекъснато.
 
 
   Поглед назад към малък и среден Ком. Огледах се на седловината за Катя и се притесних. Беше се забавила много, при условие че на върха стоях близо час.

   На връх Ком. Денивелацията от хижа Ком нова е само 500 м, но в подобни условия си е истинско предизвикателство.

   Гледки от върха.








   Оказа се, че Катя се е борила над час по фирнования склон без котки и излизането и на билото е било драматично, забавило я е и обезсърчило каквито и да било действия за по-натам. Аз също не носих котки, но с пикела и снегоходките издрапах за броени минути заледения склон. Модулните котки си стоят и ми се присмиват от шкафа. :) Когато знам, че теренът не е техничен като сега или ще има склон за подсичане нося само котки, или пикел. Когато е техничен нося и двете. Слизането до гората в този участък не беше приятно и въпреки пикелите работата се запече на връщане с час заораване и нечленоразделни звуци.

   Вече сме в гората, а скоро и до хижата. След две катастрофи по пътищата, близо 24 часова офанзива в път, катерене, недоспиване, все пак бяхме допуснати до приключението Ком.

До скоро и умната, русата си знае! :)