понеделник, 30 юли 2012 г.

Седемте Рилски Езера

  Седемте Рилски езера.

 Кътче в България, за което разказват, че било толкова красиво, че отключвало сърцата на ценителите forever. Нямаше как да повярвам ако не се хвърля и на там, да разгледам от високо съвършенството на Рилските очи - седемте рилски езера. Може би търпението ми се бе изчерпало след три години, които преминаха в заплашително канене и планове за посещението на тази дестинация. Не че е толкова далеч, но оправданията всячески взимаха превес. Така започна началото на юли. Не бях тръгвал с неясна нагласа какво ще се случи, снима и тъй като нетърпението ме беше полазило до краен предел, тръгнах без никакви конкретни изисквания и очаквания. Реших да запълня тази така чоплеща ме празнина и оставих разходката да протече в лежерен (съботно-неделен) стил. Като 'силово-планинарска' дестинация, която покоряват всички туристи, така и аз лирично се бях вписал в общия и вид. Къси гащи, наилонова чантичка в ръце, само запален фас ми липсваше, но нали ги отказах преди години... Подбрах си другарче от София и потеглихме на там. Бързо разчупихме обстановката с по някой и друг лаф, а час по-късно натоварени като мулета с всякакъв инвентар - палатки, шалтета, чували, ракии, вилици, лъжици налазихме към хижа Седемте езера. Там оставихме тежката артилерия и като волни птички поехме по пътечките покрай Седемте езера.

Общото решение да оставим всичко на хижата се оказа особено разумно, а не да се качваме по езерата с всички воденични камъни и после да търсим място за нощуване. Поне такъв бе първоначално начертания план. И без това се наказахме прилично, при наличието на 2 хижи, който е виждал патагонски шерпи, е приличахме на това :).

Зяпайки наляво и дясно се радвахме на хубавото време, приятния ветрец и свежите летни цветя, които като че приканваха да се впишат в преден план на поредния кадър.

Обсъждахме крайно неподходящата светлина на обедното слънце, щракахме си безцелно заснети баири, поклюкарствахме дори по адрес на вип звездите от музикалната сцена, като от време на време се наслаждавахме на уханните треви и свежия полъх, долавящ нежно шепота на самотните цветя.

Така ненадейно излизахме и от пътечката, рекичките се вписваха в богатия Рилски релеф на иначе суровата планина, както някои я наричат "великата Рилска пустиня".

Купчинки от подредени камъни доказват стабилно човешкото присъствие,

... а поточетата все така гръмогласно намираха път към долината, изливаха се по камъчетата и създаваха онова странно усещане, за присъствие около някой водопад.


Не се постарах да помня имената на езерата, така силно бях понесен от шумът на бистрата вода. Бъбреци, Очи, Дробчета, Сърца, всякакви изкушения за скара ми се въртяха в главата :))).

Окупираме отново коловоза на пътеката и се молим да не мине някой влак стоварващ група туристи със семки в ръце, че дори за делничен ден бяха в плюс.


Не е нужно човек да се намира в дискотека за да чуе подвиквания от рода на: еййй, дай една цигара маааа, че съм в никотинова абстиненция. По добре обаче се долавяше омайна реч на патагонска шльокавица. Хна посхледното хезеро схме ва и мхинава обхяд. Чудесно се долавяха и радиосигналите от покорителите на езера. Те се редяха по звучно от последните, като словореда се повтаряше. Ало, ало, покорихме го..... седмото езеро, покорихме го.....

Така доволни и обогатени от омайната реч се озовахме над езерата по билото.



 В компанията на  хубавият следобед опустошихме част от багажа. Хрупахме разни кръгчета, солети, вафли и се молехме тайно някой ловец да не ни гръмне, оприличавайки звуците, които издавахме с тези на хранещ се елен :).



 Доволно заредени повторихме упражнението със звуците на покорителите, доометохме каквото остана от обяда и намирайки място за следобедна дрямка се отнесохме за миг. Спокойствието ни се наруши от сформиращата се облачна маса, познатите облаци от вида - ще завалим за малко, но напоително, а ако и това ви е малко ще погърмим.

Хукнахме обиколно по билото и дим да ни няма, времето отиваше на сериозно разваляне.

Спуснахме под връх Харамията и по зимната маркировка бързо се скрихме в хижата. Успяха да ми избягат всички ангели като гледах как падат светкавиците по отсрещния склон. Напихме се с чай докато изчакаме затишието, нарамихме наказанието на гръб и право към Трилистника да сглобим палатката, и да се отдадем на заслужена почивка.

Час по-късно се случваше това: затишие след буря - чисто, свежо, ни лук яло ни лук мирисало :).
Палатката сивее около скалите до езерото, а вечерта щеше и да свети от огромната порция, която ни чакаше. Вечерта до някаква степен протече кротко, опитните покорители се бяха изпокрили, като че спокойствието възцари. Тиха вечеря, чисто небе, цялата тази схема обаче не предвещаваше нещо добро. Лека-полека светкавиците в далечината започнаха да влизат в опасна фаза и след успешното ни скриване от проливния дъжд, който се изсипа, щурмуваха лагера. Особено паметна вечер: силен вятър, електричество по пода и гарнитурата на събитието - непрестанен гърмеж. Съдейки по разликата във времето от светване-гърмеж, не бяхме в безопасна близост, но и резервните варианти бяха кът. Така паметно изкарахме, около езерата, озвучени и осветени от силата на Рилската мощ.

Не знам дали молитвите помогнаха, но сутринта не плувахме в езеро от вода, нямаше изгорели, оглушали, полудяли :) ...... Утрото ни се представи блестящо, в цялата си лятна красота. Премяната на природата посрещаше първите утринни лъчи, а полъха на планински цветя долови меденото изкушение на новия ден.

Много хубаво не е на хубаво, затова отнякъде изскочи една черна нинджа,

 но ние се изнизахме набързо с плануване на следващата цел... 

неделя, 22 юли 2012 г.

СЪРВАЙВЪР

     Внимавай какво си пожелаваш, за да не ти се случи! Такива мисли ми се въртяха в попрегорялата глава, докато обмислях разни неща за лятото. В дни на отпускарски сезон нормалните хора ходят на море, държат спокойно чаша с бира в ръце и наслаждавайки се зяпат морските вълни. Тези елементи при мен обикновено не присъстват, когато почивам, ако това, което правя може да се нарече почивка. Често ставам свидетел на някое светлинно шоу разиграващо се при залеза над някой връх, или се радвам тихо, около вировете на определен водопад. Така замечтан заформях поредната схема, в която да се забъркам. Все ми се е искало да  присъствам на някоя гръмотевична буря, около красиво езеро, земята под мен да ври, а светкавиците да се сипят на метри от мен, да вися от някое въже на алпийските траверси в Пирин, в наблюдаване на летящия инвентар от раницата ми, да се забия с колата в най-непроходимия офроуд терен, да налазя десетки водопади наведнъж и да се изкъпя във всички, а звездите от небето да падат покрай мен, докато изпращам деня, някое малко мече да профучи покрай мен в дълбоките клисури на някой речен дол. Така размислите ме изпратиха на четирихиляди километравата фото разходка и всичко ме сполетя наведнъж.

Следва: ден1 - Седемте Рилски езера...

вторник, 3 юли 2012 г.

Джулай Морнинг

    Какъв по добър старт на месеца от това да посрещнем първото му утро с лъчите на морското слънце, когато е така нареченият Джулай Морнинг. Джулая е традиционен български хипи празник. Символичното посрещане на изгрева е като едно по добро начало и едно по добро бъдеще за първоначалните участници. Това до някъде е добре, но аз не видях нищо по различно от всяко едно друго утро, освен претъпкания плаж, на който бутилките с алкохол бяха повече от присъстващите хора.

По този повод с отряда по бързо реагиране, след едноминутна уговорка излетяхме за Варна. Няма я предварителната суматоха, никой не се оправдава с това колко е зает и как няма време, всичко се случва непринудено. В това им е чара на импулсивните пътувания. По подразбиране обаче е да има и минуси. Някои си забравят банските, други стативите, това последното отнесе приличен брой майни :)... В този ред на мисли направихме и първата почивка, в която бандата изпуши промишлено количество цигари.......

,а бойната машина се вписа в снимка след двумесечна бокс пауза.

След подобаващо мотане по варненските улици и вербуване на Макдоналдс съчетано с изяждането на огромни количества бургери се озовахме в нощната лудница. Плажът Рапонги.
Компанията веднага се ориентира в местната обстановка и всички налазиха по дискотеките там. Аз пък като един улегнал човек се изпокрих в колата и дремнах няколко часа. Зяпах как народа се качва пиян по колите и тайно се 'гордеех', че съм българин :). Преминаваха патрулки, линейки, но в общи линии всичко протичаше мирно и тихо.

До всяка кола имаше прилично паркирана и по една бутилка, до моята разбира се нямаше.

Казват, че изгрева на Джулая бил неповторим, слънцето някак изгрявало по съвсем друг начин.
Дали е така не знам, но логиката ме навежда на мисли, че ако изпия толкова алкохол и на мен може да ми се стори различен :). Като изключим липсата на статив, изгрева не се държа никак фотографски, нямаше облачета, за сметка на това водата радваше с прилично синкавия си отенък и прилична чистота.



Така започна първия ден на седмия месец. В последно време не успявам да реализирам нещо по-интересно във фотографски план. Все сме забити по някакви дерета крепейки се в полулегнало положение, а по често се случва и да не съм настроен на вълна определен кадър както преди. Дали планинската идея не взе превес нанасяйки ми трайни повреди? Скоро ще се разбере при реализацията на Пиринския отчет. Когато има амбиции нещата се подреждат сами :).