петък, 29 април 2016 г.

Водопад Войнишки дол и водопад Караджейката

   В началото на деня, в който посетихме водопадите по Медвенска река се разходихме в Сливен за да проверим един от водопадите в природен парк Карандила. Водопад Войнишки дол в Сливен. До водопада няма маркирана туристическа пътека. В началото на подхода, дерето е сухо, поради каптаж в по-горната му част и ако не бяхме проучили, че съществува, най-вероятно щяхме да го подминем като обект, който определено заслужи внимание.

Водопад Войнишки дол. 20-25м. височина на водния пад.

Водопад Караджейката.


Част от комплекс Караджейката.

И фрагмент от бита в Жеравна. С което приключвам месеца. Месец изпълнен с хиляди километри, десетки посетени места и много емоция. :)

До скоро! :)

четвъртък, 28 април 2016 г.

Средновековен град - крепост Левке

   Ако има диви места в Родопите, които заслужават да им бъде отделено малко време, то крепостната стена на град Левке с останките от жилищни сгради, църкви, кладенци и намиращата се в подножието им Голямобеловска базилика, която е била част от тях, определено са сред тях. Скътани и обрасли в гъста растителност, Голямобеловската базилика и старинен град Левке, за пореден път успяха да ме изненадат, въпреки близостта си до населени места. Ако сте с високопроходим автомобил, до Голямобеловска базилика води черен, 10 км. път от град Белово. Ако ли не, от село Голямо Белово с южен подход и няколко часова разходка, времето ще ви отведе до там. Пътеката криволичи, губи се в храстите, а гледките към околните възвишения на западни Родопи пленяват.

Отново избрахме интересен подход и зарязахме пътеката малко след като излезе в подножието на обширния и стръмен южен склон на връх "Свети Спас". На него се намира крепостната стена, която изникна изведнъж. Тя е с височина от метър и половина и опасва целия връх. Трудно се намират места, от които човек да се качи в град Левке. Всичко, поради отдалечеността си изглежда добре запазено в годините.


Градът е тракийски късноантичен. През късната античност и средновековието, град Левке е бил най-крупното селище в района.


Някой си е играл да подреди тези тухли.


Кладенец в града.

И един кадър от Голямобеловската базилика, тя е на няколкостотин метра и по-ниско разположена под връх "Свети Спас".

Ако публикацията и обектите в нея са ви допаднали, отбийте се и тук.

сряда, 27 април 2016 г.

Лазаровден - седмица на манастирите

    Месеците март и април преминаха "под интензивен наслов"- посещение на манастири. Като върна лентата назад, успяхме да посетим и снимаме Фрушкогорските манастири в Сърбия, манастири в северна, североизточна България, цялата Видинска епархия и част от някои непосетени досега, около Враца-Етрополе. Паралелно с това, допълних колекцията с Ивановските скални църкви - част от които са по Юнеско, а други са по-скрити дълбоко в каньоните на Природен парк Русенски Лом.

По Лазаровден, списъкът набъбна почти до неизпълним, въпреки че манастирите, които бях решил да разгледаме в този празничен ден, се намират в непосредствена близост един от друг. Всъщност, винаги когато обикаляме по манастири, те се намират на малки разстояния един от друг, но лошите пътища водещи в горските масиви и дерета, се оказват пречка и денят никога не стига или се претоварваме от шофиране. В Пловдивска епархия има над 10 действащи манастира, има и необитаеми, като Голямобеловски манастир "Възнесение Господне", известен като Голямобеловската базилика. Част от тези манастири бяха определени за днешния Лазаровден, около градовете Пещера, Кричим, Пазарджик, Белово, Септември...

Калугеровски манастир "Св. Никола".






Голямобеловски манастир "Възнесение Господне" - Голямобеловска базилика. От град Белово, известен с тоалетната хартия :) до базиликата води лош почвен път, а от съседното село Голямо Белово има немаркирани пътеки. Прогнозите за времето бяха нестабилни и сякаш отново бяхме заплашени да попаднем в потоп, който се изсипваше цял ден по околните планински ридове...

Базиликата се радва на пролетна украса и липса на средства за оцапан пейзаж по някой модерен европроект, защото остава в дълбока сянка, поради отдалечеността си. Дано това не се промени.





Съществуващите съоръжения в категория 5 бири, ме карат да си мисля, че тук често се правят пиршества, за хора с високопроходими автомобили. Множество беседки, огромна камина, чешми, поляна колкото футболно игрище и обособено за печене на агне място.

Забавихме се достатъчно, поради отдалечения достъп на Голямобеловската базилика и планът да посетим всичко за днес сякаш остана на задна линия. Затова спокойно се насочихме към Баткунски манастир "Св. св. Петър и Павел".

Баткунски манастир "Св. св. Петър и Павел". Църквата е не е променяна от 200г. Иконописите са нови.


Манастирската постройка. Дворът и е чист, поддържан, с шарени и екзотични дървесни видове, от които Катя си набра, птици и зайци в клетки, както и интересни хора.



Църквата в село Дебръщица, където попа от горната снимка ни покани на гости, да разгледаме и да си починем от пътя. Мястото е прекрасно, а църквата е поддържана, с чудна градина и изграден оазис за почивка. :)



И сякаш времето не беше отлетяло и се пробвахме, и с Дебръщенски манастир "Св. Св. Флор и Лавър". Тук в настоящия момент има изграден параклис, а преди време и манастир, който е опожарен. Много интересни истории има покрай всяко едно от тези свети места, за тук специално, ще си го запазя в тайна. :)

Оставаха близо два часа до затварянето на манастирите. Работното им време обикновено е до 18ч. Някои затварят и по-рано, но днес, дори да се забавим, както се получи, в последния манастир се обслужваше тържествена литургия. Продължихме към град Пещера и Пещерски манастир "Св. Спас", за който няма много информация и ако не го търсите специално, дори няма да заподозрете, че съществува.

Пещерски манастир "Св. Спас".

И облачната свада, изливаща потоп някъде в далечината.

И право към Кричим, където завърши нашето поредно духовно приключение. Навъртяхме малко над 300км. , които се оказаха достатъчни за цял ден по завои и дупки.

Кричимски манастир „Успение Богородично”. 





За съжаление, много от местата които описвам тук, във фотоблога не се радват на подобно внимание. Те се рушат ден след ден и ако не направим нищо, ще бъдем сред последните, които отварят вратите там. Такива са Долнобешовишки манастир "Св. Архангел Михаил", за който съм писал тук, Маломаловски манастир "Св. Николай", тук, Шумски (Лопушненски) манастир "Св. Архангел Михаил" също има нужда от спешни ремонтни дейности, Зелениковски манастир "Свети Йоан Кръстител", ТУК.

вторник, 26 април 2016 г.

Резерват Орлицата и Злостенските водопади

   Резерват Орлицата се намира дълбоко в източните дебри на Стара планина. Резерватът е разположен сред стръмни склонове в източния дял на Котленска планина и по-скоро в землището на Котел, и село Медвен. При създаването си през 1984-а година, както при всички резервати е било забранено разчистването на тогава съществуващи туристическите пътеки. Това е така, за да може всички видове (флора, фауна) да живеят, да се размножават и да се съхранят, така както трябва да е и за да остане природа в България. Тук, в резерватът тече красивата и дива Медвенска река, която в землището на село Медвен и екоселище Сини вир, образува приятни водоскоци, до които е изградена екопътека. Обикновените туристи стигат в подножието на водопад Сини вир, където се къпят и разхождат наоколо. После посещават екоселище Сини вир и преспиват. Мястото е подходящо за туризъм, който като цяло липсва в източна Стара планина. Дълбоко в резерват Орлицата са Медвенските карстови извори и водопадите голям и малък Скок.

Стигнахме до екопътеката. Водопад Сини вир. Ранен следобед е. Не най-подходящо време за това, с което се заехме. Сутринта бяхме загряли с водопад Войнишки дол и водопад Караджейката, и поехме уверено по пътеката.

Нашата цел беше да продължим по стръмния десен скат над водопад Сини вир, откъдето по стари наченки на пътека да пробием срещу течението на Медвенска река и стигнем местност Злостен, и водопадите, за които само бяхме чували, че били труднодостъпни. Тук-там изкатерихме няколко скали и сякаш ентусиазмът ни в търсене на пътека започна да се изпарява, когато случайно стъпихме на нея. Пътека като пътека. Измамно хубава, върви се бързо и скоро разбрахме, че сме изминали два километра срещу течението на реката, която се чуваше в ниското. Предварително бяхме проучили, че нагоре нещата ще загрубеят и пътеката, губейки се, навлиза в почти непроходимите дебри на резерват Орлицата. Нападалите дървета там изгниват от десетилетия, храстовидна растителност е покрила всичко и тъмнината на ждрелото на места е плашеща. До едно време пътеката следваше бреговете на реката, която пресичахме непрекъснато - клип :). Трудно е читателят да разбере по този невзрачен клип какво точно се случва, освен че може би се забавляваме като хлапета. Забавата ни в последствие се оказа мисия и борба за оцеляване, но ние предположихме какво може да се случи... Пробивахме или по левия, или по десния бряг, но на места склоновете бяха толкова стръмни, ерозирали и с нападали вековни дървета, че се налагаше да слизаме и вървим единствено срещу течението на Медвенска река.

Останки от укрепване на стара пътека, която свършва в нищото.

В началото преди да стигнем резерват Орлицата всичко изглеждаше благо, дори се прокрадваха мисли да слезем сухи при колата, ако пресичаме по камъни или пък бързо, за да не влиза вода през гети и панталони, но ако има класация, в която да подредя сложността на терена от 1-10, спокойно този преход влезе в топ 5. Нещата бързо може да се объркат и наглед простата ситуация да се превърне в...

Впрочем, денят беше неделя и с Жоро плануваме от година това ходене в Котленска планина. Все нямаше време, някой беше зает, или други фактори заплашваха това да се случи след година или две. :) Затова решихме да тръгнем, въпреки шарената прогноза за времето, която до последния момент се променяше. Тя гласеше за краткотрайни превалявания и може би гръмотевици, с които екшънът по-късно да влезе в действие за нас. Оказа се, че ще направим хард тест на техниката и уменията си. Оказа се, че сме повредили няколко телефона, един фотоапарат, имаше и лошо ударено от пропадане в изгнили дървета коляно. Облаците сякаш умишлено ни обикаляха цял ден, за да навлезем дълбоко по труднодостъпните склонове на планината и да се излеят с всичка сила върху нас. И както си проправяхме път, изведнъж в продължение на половин километър, попаднахме на най-голямото находище див чесън, което съм виждал някога. Огромни плантации в поляни с цъфнала левурда ухаеха на шкембе чорба, а буковите дървета наоколо ни караха да се чувстваме като джуджета в този приказен горски рай.

Радостта ни беше кратка. Небето скоро притъмня и се отвори, за да се излее върху нас - неверниците, които снимаме в манастири и църкви безнаказано от години насам, докато забрани по лъскави, комерсиални табели и "духовни лица", стопанисващи ги, крещят по нас... :) От черните облаци падаха мълнии, които виждахме веднага, а по случващия се на секундата грохот-тътен, знаехме че падат на по-малко от 300 метра от нас. Интересно е да спомена, (за тези, които не знаят ) че всяка секунда забавяне мълния-тътен, определя на колко метра пада смъртоносната енергия. При една секунда това се случва на разстояние до 300м. Електричеството е милиони волтове и дори светкавицата да падне на десетина метра от нас, е твърде близо и пагубно. Само мисълта, че сме тук, няма къде да се скрием и всичко, около нас е потънало в електрически реки, ни накара да разберем, че нещата вече са се объркали достатъчно и че най-лошото може да се случи във всеки един момент. Правилно е, човек да се отдалечи от водоеми, където падат обикновено светкавиците, но знаехме, че няма как да се измъкнем без да се движим в реката. Видял съм и малко и много в планината, бивакувал съм в непоносими условия, ураганни ветрове са ме принуждавали да се боря, неведнъж. Ще отбележа и това как всички скъпо струващи дрехи с мембрани и какви ли не рекламни трикове, не струват и стотинка при тези тежки условия. На моменти клякахме и изчаквахме светлината от небето да потъне в мрака с тежките си тътени. Намирахме се на километър от водопад малък Злостенски Скок и на няколко от колата. Сметнахме, че нагоре разстоянието е много малко и че дали ще се върнем или продължим, не е от особено значение при тези условия. Видях как Катя вади и прибира фотоапарата си от една наилонова торба и как от него течеше водата. Стана ми жал, защото знаех, че както ще се окаже в последствие, той се повреди, поради липса на запечатка. Телефонът на Жоро се повреди. Аз се разминах с лошо ударено коляно, пропадайки в реката през изгнилите дървета, които прескачахме неведнъж. Наоколо имаше стотици дъждовници. Наблюдаваха ни от скали и дървета по земята и се радваха на приказната за тях, дъждовна гора.

И скоро Злостенските водопади се показаха, както сочеха координатите на гпс-а. Абсолютно диво и недокоснато от човек място. Дълбоко в дебрите на източна Стара планина, резерват Орлицата се оказа поредния Рай за тези, на които им стиска, въпреки всичко да стигнат тук.

Водопад малък Скок. Така е отбелязан на картата единия от Злостенските водопади, за който бяхме тръгнали.



На километър нагоре е отбелязан и втори водопад, за който знаем, че се нарича голям Скок (водопад голям Злостенски Скок) и пада от отвесна скала. Той не се намира по Медвенска река, а на паралелен приток, вливащ се в нея. Бленувахме да го достигнем от години. И тъй като преди малко не се отказахме и то не заради нужда да стигнем тук, а заради условията, в които е без значение това, знаехме че ако продължим още, тъмнината на нощта ще ни свари на връщане в непристъпните дебри на резервата, където ще се лутаме дълги часове с риск от хипотермия, която вече ни подсказваше, че сме прекрачили лимита. Шестте часа в студ, дъжд, вятър, мълнии и газене в Медвенска река ни се отразяваха вече. Треперихме, на моменти неудържимо. Първите признаци на хипотермията. Снимките на малък Скок не се получиха. Водите се изливаха по лещата на обектива, беше тъмно и контрастно, пръски от водопада ни приветстваха сърдито. В този ден бяхме пресекли реката над 40 пъти. По и срещу течението вървяхме няколко километра заради свлачища и нападали дървета, подгизвайки - клип :). Бивачно фолио в раницата при подобни преходи е задължителна част от екипировката. В резерватите теренът е труден, а в подобни условия и опасен, и екстремен, заради вероятност от контузии. Не копирайте нашия подход, пазете чистота, носете си резервни дрехи в колата и дано природата се съхрани в този си див, непристъпен и стряскащо красив вид! :)

Ако тази публикация ви е харесала, отбийте се и ТУК :).

До скоро! :)

сряда, 20 април 2016 г.

Село Орешец - перлата на Дивия северозапад


    Поводът да се озовем в това забравено от Бог село, сгушено сред красивите възвишения на Белоградчик, беше познатата ми  и наскоро обновена пещера Венеца.

По нов проект, откритата преди десетилетия и с бетониран тогава вход пещера Венеца, е основна "атракция" и изкуствен повод някой да дойде точно тук. Надеждите за това отиващо си село са туристите, които идват с автобуси да посетят красивата пещера, но и с тях надежда няма. Местни тук почти няма, а и да има са възрастни и на доизживяване. След като си отидат и те от тук, най-вероятно село Орешец ще изчезне завинаги, скрито в дълбока коприва, спомени и заличено от картите. В северозападна България и в Родопите е пълно с тези села, в които историята помни оживлението по улиците, детски смях и светлини в прозорците нощем.

Утрото беше приказно. 

Докато Иван и Катя чакаха за да се впишат в работното време на пещерата, тъй като бяхме подранили заради птиците, а те ни събудиха с песните си, закусихме и обсъдихме каквото ни вълнува. Импровизираният ни в последните светлини на предния ден бивак се оказа същински рай с брезовите дървета, чешма и нападали съчки за огнено пиршество. :) Те влизат в пещерата, а аз открих църква на картата и се запътих по пустия калдъръм нагоре, където се намират останките на някогашни къщи.


Стигнах и обраслата със зелен мъх селска чешма, а зад зелените хребети са Белоградчик и скалите.


Църквата не се посещава, съдейки по ръждясалите вериги и катинари. Зидът на оградата се разпада и скоро ще се заличи.

Здравец е избуял по старата църква.

Камбанарията тъне в тишина. Само някоя стресната от присъствието ми птица отлита от там.



Стигнах и "вила Щастие".

След което се върнах на паркинга.

Ако може това да се нарече паркинг, разбира се. :)

Ако това село и кадрите са ви харесали, отбийте се и тук - в забравеното и обезлюдено село Орешари в Родопите. До скоро! :)