неделя, 26 февруари 2012 г.

Водопад Сувчарското пръскало, резерват Чамджа и 4 лавини

Код Червено - Сувaчарският лавинарник

   Тази публикация можеше да не я излъча, по ред причини, но предполага се - оцелял съм и споделям емоциите от всичко, което ни се случи през един топъл ден на 2012- та зима :). Всеки, който е посетил горепосоченото място би споделил от личен опит, че си е класическо и емоциите от него са били на лице. Това, на което обаче ние станахме свидетели, подсили респекта ни към Стара планина, коварните изненади, които крие и неспособността и да ни приеме в земите си, когато си поискаме. Така, това се случи в този иначе прекрасен топъл февруарски ден, гонещ температурните рекорди. Температурата се въртеше над 10 градуса. Сигурен повод да реализираме нещо интересно: снимки и разходка в суровите земи на резерват Чамджа, непристъпни ждрела и шеметни каскади. 

Началото: кафе, случайно нахвърлени щрихи и повод да избягаме от шума, и да се пренесем на някое красиво място. Не му беше времето за водопади, някак си и в нагласата ни се крепяха отрицателни емоции, но запланувахме го, следваше да се изпълни. Обичайните заподозрени: Аз и двете адашчета, които ако не ми се връзваха на акъла, можеше и да е по добре. Снегът се топеше, изтървахме ледените скулптури, около водопад Сувчарското пръскало, предполагаше се при това затопляне поне да протече, малко сняг също нямаше да е излишен. Много негативизъм струеше и относно бъдещото изпълнение на плана, но с пристъпване към изпълнението му нещата предполагаха да се понаредят. Обявеният код 'Жълто' и обещаните силни и ураганни ветрове допълниха екстремното изпълнение на плана.

Притесненията: :) Че заради повишените стойности на температурите всичкият сняг ще се е стопил, ще са калища до небесата и пейзажа ще е пуст. Да, ама не. Нищо подобно, още на развиделяване щеше да се разбере защо. Играта на котка и мишка се получи, с надхитряването на лавините, които ни стресираха на макс.

Изпълнението: ранно пътуване, нищо ново в класацията. Еуфорията се засили още в проходът на Шипка. Рекички течаха буквално по пътя, а реплики от сорта на 'водопадиии' се повтаряха тривиално на всяка минута, като по часовник. Такава видимост, на каквато станахме свидетели по подбалканската линия си е чист късмет и жадно се въртяхме към Старопланинските масиви. Деретата преливаха бясно - десетки водни каскади падащи от отвесните скали.

Пътят, който извежда в гората и води до водопад Сувчарско пръскало, и приказната гледка от него в посока Средна Гора, и Христо Даново.

И разбира се в посока Старопланинското било.

Нямаше никакъв шанс да извадя статива, за да снимам от него, чисто и просто защото щеше да изхвърчи. Повечето снимки снимах на колене, за да успявам да се задържа все пак в изправено положение. Поривите на вятъра не бяха особено приятни. Намирахме се в нещо като фуния, която се опитваше да ни засмуче.

След този завой нещата взеха да стават изключително зле. Появи се лед, по който вятъра ни връщаше в изходна позиция. Работите не отиваха на добре, планината ни предупреждаваше да се върнем, затова... смело напред. 

Ходеше се все още някак си, приятелите ми приличаха на пияни скиори, докато аз се чудех да снимам ли, да се придвижвам ли, какво ли. Май ми беше добре да си стоя на едно място, въпреки неимоверните усилия да се придвижвам напред.



Тук някой гордо позира, пред наскоро паднала лавина и се подсмихваше леко. Само да знаехме какво ни очаква в дерето на водопада...

След двучасова борба в преспите се озовахме на мостчето, откъдето трябваше да подходим към него. Отчайващите ни опити да движим през реката, нагоре по течението завършиха тук. Лавините, които бяха падали са натрупали по 5 - 6 метрови тръмбовки от камъни, лед, кал и сняг. Неразумно начинание да продължим напред. Нищо не спаси положението, нито котки, нито пикели. Суетене и мокреж в ледените февруарски води по Сувчарска река. Докато се чудех как да преминавам по камъните адашчетата се развикаха по отсрещния склон - ЛАВИНА и само докато се обърна видях тонове кал, листа, сняг и лед да се придвижват по стръмния склон. За 3 секунди изминах обратното разстояние през реката, в посока надолу, за което отделих десетина минути нагоре преди малко. Е, бил съм бърз все пак. Направо съм прелитал чак :). Последва втора вълна от неприятната смес - камъни, лед, сняг, а аз доволно отдъхнах наблюдавайки приятелите си (извън обсега и), които също като мен шареха като сърни. Преминаваха разни разстояния като норматив :). Късмета здраво работеше за нас. Не бях виждал подобно явление и адреналина ми достигаше критичните нива.

Изчакахме нещата да се поуспокоят, но не таяхме напразни надежди. Над нас, на височина от около 500- 600 метра извън полезрението ни имаше доста голяма вероятност явленията да се потретят. С наострено внимание все пак прекосихме проблемните участъци и се озовахме тук. Най рисковата снимка в живота ми. 

Водопад Сувчарското пръскало

Опровергаха ни се мислите - нямало да има сняг, нямало да има лед :).

Ето ни и на връщане, даваме път на следваща лавина. Всички спират, звуците от преди половин час се появяват за четвърти път, по склоновете се движеха всякакви гадории, миришеше на изгнила шума.

Преминаваме внимателно, на разстояние един от друг, задължително условие при лавиноопасност!!! Аз снимам, въртя се на дясно, снимам, въртя се надясно, бях като свободен електрон, а и се намирах на по сигурно място, зад разни високи скали :).  Тръгваме си, ясно е, планината ни гонеше със сурово предупреждение.

Надолу по пътя срещнахме познати, от които пък разбрах, че малко по късно, когато са стигнали тук са паднали още 5 лавини, които са покрили следите оставени от нас. Пишейки това се надявам подобни случки да са по голяма рядкост, въпреки че имаше вероятност това да се случи. При положителни температури деретата не са от най-безопасните места. Водопадите ще поизчакат пролетните дни на месец май, а Ботев връх вече ни очаква.
До скоро :).

вторник, 21 февруари 2012 г.

Стара Планина през зимата

   Месеца е още февруари, а зимната вълна, която ни е заляла, даде поводи за достатъчно ледени изживявания, които ни сполетяха. С тази публикация замислям да завърша писанията си по случките през късите дни на иначе безкрайният февруари. Иска ми се вече да е пролет, водопадите да протекат изпод снежната пелена, а и обилното снеготопене, което предстои ми дава надежди, че пролетта ще се получи интересна, освен ако нещо пак не обърка сезоните, както се случи през миналата есен. За любимите пътеки в Старата ни планина изписах доста, е дойде реда и на нещо по така, а именно какво се случва по смразяващото било, след като навали няколко метра сняг? Случва се това, че разстоянията се преминават два пъти по бавно от нормалното време за изпълнението им през летния сезон. Снега затрупва всичко до такава степен, че дори познатите места изглеждат напълно различни, обезличени, безлюдни и страховити. Тази истински сурова зима допринесе това да се реализира с пълна сила.

Снимките сами по себе си допълват това, което написах, снегопочистващите машини ще трябва да поработят на пълни обороти.

Всичко е покрито от сняг и красота.


Схлупени къщурки са в трескаво очакване на пролетните дни,...

...докато зимата твори с пълна сила всякакви ледени скулптури.


'ДОБРЕ ДОШЛИ'
Тривиално заглавие, което смело можеше да е допълнено с информация относно входа: отдолу или отгоре, :) но както се вижда ще да е отгоре.



Силно навяти козирки се държат измамно, в очакване на най малкото затопляне, за да се стоварят с пълна сила по склона.

Качването по покривите на постройките е по лесно и от детска игра,...

...за разлика от откриването на врати и прозорци на иначе лесно достъпният заслон Орлово гнездо.


Даже и коминчето не пуши, в бруталните условия на коравата зимна действителност.



За край ще добавя, че сериозно обмисляме да направим един зимен Ботев връх. Дано всичко мине както трябва, че работата през зимата там си е доста сериозна. До скоро с надеждата да се включа с невероятни емоции и от там :).

Зимни емоции :) - на пързалката

   Зимата (в частност февруари) неочаквано се оказа доста продуктивна и разнообразна, с безкрайните изненади, които ни поднесе. Това породи няколко серии от изриване на сняг, които ме сполетяха. Зимната беда сполетя и колата, когато отидох на Липника. Последователността на зимния сценарий ме съпроводи и по река Дунав, със смразяващите отрицателни стойности на температурата, от около -20'C. Тогава в две посещения успях да заснема и ледохода, за който медиите разпъваха локуми с часове. Това далеч не докара  краят на всичко и с щурата компания се втурнахме към замръзналите висулки на Еменският каньон. Моментното затопляне и идея за снимки на снежен човек, доведоха и до интересните фоторезултати от прословутия строеж. Дойде ред и на ледената пързалка, и в един чуден февруарски следобед се изстреляхме, и на там. Уклончивото ми обещание помогна да се отърва от заледените баири и евентуалните натъртвания съпровождащи това :). За два часа снимах 300 снимки, а от тях после си харесах само една, но пък за капак на безцелното пуцане запечатах най-хубавият момент. Емоцията случваща се там: звуци, радостни физиономии и нечовешките натъртвания от неравния офроуд терен :). Май само аз останах невредим.

понеделник, 20 февруари 2012 г.

Зимни неволи :)

   Подкарали сме я на зимна вълна, а зимата тази година определено ни вкара в капаните си от сняг и самота. Вместо да се оплаквам, че този и онзи не си били свършили работата, се наринах на сняг, вече даже се чувствам като един снегорин :).
Времето се позатопли, а повода ме изрита навън с прясната идея да сътворя нещо интересно от поомекналия сняг. Например снежен човек, но не какъв да е, а с очи от лукчета, обърнат надолу с главата. Идеята се оказа интересна откъм фотографска гледна точка, а хората минаващи покрай мен се спираха, смееха се и ме разпитваха това онова, по повод творението, което виждаха :). Усмихваха се на глас, а това някак си ме зарадва. Успях да добавя настроение в иначе сивото ни ежедневие. Както споменах по горе, щеше да си е загуба да не снимам това горко създание, ориентирано с главата на долу. Смееше се ехидно, въпреки гравитационните сили, които му въздействаха и неравностойното положение, в което се намираше :).




Погледахме се известно време, а след това право към горещия чай.


Голямата борба падна с качването на последната топка, която беше най-голяма, за да спазя съотношението. Сега разбрах защо топките следват последователността от по-голяма, към по-малка, а не като тук :). Преминаващите хора ме питаха: защо му е толкова голяма главата и изпадаха в смях, след като обърнеха внимание какво се случва с горкото създание :).

неделя, 12 февруари 2012 г.

Ледена Епоха

Зимна приказка в Еменския каньон


   Ледохода по река Дунав от предните две публикации, предложи богат фото материал и студена феерия от смразяващо сини цветове и ледени форми. Със снимането там ни хрумнаха още щури идеи, за снимки по подобни места. Еменският каньон е сред тях, а в сезонът на зимата там се променя до неузнаваемост. Тогава това място добива причудливи форми, покрити снежни капани от остри камъни и ледени потоци, очакващи стъпките на неблагоразумни смелчаци. Красота и клопки вървят ръка за ръка. Натоварихме лопати и пикели, взехме алпийските котаци и с дружината поехме натам. Обилният снеговалеж затаи в нас надежда, че около водопад Момин скок ще има какво да се види и снима, а и в предвид студа, очакванията ни за непокътнатост на природата се сбъднаха. Изглежда бяхме първи посетители на това страхотно място, което ни се изля в цялата си природна красота. Още със слизането от колата емоциите заваляха. Бяхме гости на селцето и местните котаци ни посрещнаха с любопитните си погледи. Бяха няколко и всяко се зае с нас. Едното влезе в колата на топло, другото мъркаше доволно в очакване на храна, а най-любопитното полази инвентара (котки и пикели). Нямаше как да се сдържим и извадихме апаратите. Фотографските ни мозъци родиха куп сюжети, а най интересното от всичко се оказа това.

Колажа - 'котка с алпийски котенца' :))).

Редяха се едно след друго, докато ние ги снимахме.

Минавайки покрай останките на старото военно поделение, се насочихме към скалите на каньона.  

А той, както предполагахме беше абсолютно непокътнат. Трудно се гази в 50см. сняг, но който мине след нас няма да се затрудни толкова много, тъй като вече има пътека.

Тук оставихме първите следи, по ръба на скалата. Снимаме и продължаваме напред.

Интересни мостчета вият през скалните маси, а в далечината водните капки са сътворили голяма ледена висулка (сталагтит), приличаща на замръзнал водопад.

Системата от дъски и перила е не особено надеждна за безпроблемното преминаване лятото, а за зимата още повече.

На едно място снега напълно затваряше екопътеката.

Това разбира се не попречи на екипираните да полазят отгоре през скалите, докато други ги документираха за спомен :). От тук до самият водопад ни деляха броени минути.


А със слизането заварихме това. Не таях големи надежди, лятото не се очаровах особено от мястото, но сега запълних празнините. Водопад Момин скок феерично затваря каньона с ледената красота, която излъчва. Отвсякъде стърчаха огромни ледени шишове, а чистотата и поскърцващите ледени форми богато украсиха снежната приказка случваща се тук.



Който не е посещавал мястото на лято, не би предположил и за миг, че за следващата снимка бяхме стъпили върху самата река. Ние знаехме, но......................


по ред на номерата се озовахме в ледените и води :). Ники цопна до колене, а след секунди го последвах и аз :). Кеф цена няма, затова пък излязохме абсолютно сухи. Гетите, непромокаемите панталони и мембраните на обувките ни спасиха иначе измръзващото положение.


Ситуацията от предните два кадъра не ни послужиха за урок, добре че тряскащите звуци издавани от контактуването на котките по леда, не ни награбиха отново в ледените февруарски води. Щяха да ни се охладят фотографските мераци.


Природата ни подари красиви кадри, вряхме се под шушулките и тръпнехме при всеки по силен звук издаван от тях. Виждаха ни се стабилни, но могат да се превърнат на бързо в оръжия за масово унищожение :). Заобикаляме внимателно и смело напред.



Както си е думата на моменти ме побиваха смразяващи тръпки, като гледах какво се разиграва пред обектива ми на по преден план. Някой дърпаше постоянно опашката на рогатия, а като знам каква е дълбочината, около вира...









Добре, че беше хладно, температурата гонеше 15' под нулата, че не ми се мисли за дъжда от висулки, който щеше да е :).

Брилянтното съвършенство на ледените ножове ни подари много красота. Наиграхме се без конкретни отрицателни последствия и доволни се озовахме в 'Имението', да посгреем подобаващо красивият зимен ден.