неделя, 26 юни 2011 г.

Тъжанското ждрело - 'лято' 2011 ден трети

След вчерашните подвизи и открития, които ни се сториха като сценарии за филм и почти безсънната - ветровита нощ, в която се намеси и дъждовния елемент, се раздигнахме за прибиране на лагера. Направих задължителното сутрешно кафе, с вода от Пенчовска река и лека полека, с доза носталгия, се настроихме за дългия ветровит поход, който ни очакваше. В последствие разбрахме, че предния ден поривите на вятъра на Ботев връх са достигали 122 км. в час, а температурата -1 гр / Ц. Тъй като бяхме в района, не ни се размина и на нас. Билото и в този ден не се смили над нас и с продухване на мозъците ни, ни изпроводи до хижа Тъжа, след тричасова борба.

Пенчовската река в посока южна България.

И борбата по билото.

Музата тотално ме беше изоставила, но все пак снимах и в посока северна България,  при прилична видимост.

Това е за сега, в предвид на обстоятелствата , следват възтановителни процеси :) и ... незнам може би хайдушката воденица, и големия Джендемски водопад. До скоро и следвайте прогнозите за времето :).

събота, 25 юни 2011 г.

Тъжанското ждрело - 'лято' 2011 ден втори

'Рано пиле рано пее' е казал народа, та и ние така. Максимата важи с пълна сила! С ранното ставане в 5 часът и изненадите не закъсняха. Излизайки от затоплената хижа посрещнах чудното утро на съботния ден, с което ни очакваха новите открития в обетованата тъжанска земя.

Голям Кадемлия също очакваше първите слънчеви лъчи, откривайки измамно  военната постройка на върха. Виолетовата красота ме позамисли, прогнозите не бяха обещаващи. Щракнах две, три снимки от статива допивайки кафето си и с нетърпение приготвих раницата за предстоящия преход до водопад Пенчовско пръскало и Петкановите водопади.
Тръгнахме в посока върховете Русалии и Пенчов връх , а обръщайки се назад пейзажа се промени драстично.

От към връх Марагидик се стелеше мъгла и ниска облачност. В общи линии целият преход по билото се очертаваше да е мъглив, за това започнахме да се подготвяме психически от рано с изречения от рода на: ей, че беше хубаво в хижата, ах какви ли дъждове ни очакват по мрачното било... и т.н.  Не скучаехме, а  духът се опитваше да ни напусне от рано.

С всеобщи усилия все пак наближихме Пенчовска река, а просветляването в далечината повдигна поне за малко настроението на компанията. Водопад Пенчовско пръскало се намира зад Пенчовския пояс, който е в средата на следващата снимка зад V образната скала. Оттам водите му политат в 52 метровата бездна, очакващи ни с нетърпение, все пак това е и целта ни, слизане през скалите дотам. Не особено приятно, но не и толкова трудно!

След кратка почивка, ето го и него - феерично и диво, в цялата си лятна красота. Нямаше чак такива води както пролетта, но  за сметка на това зеленинката, около него компенсира излишъка.

Трудно е придвижването по такива места, но в това си е тръпката от опознаването на дивата природа и сливането с нея. Отново си поиграх с позициите и композициите, каквото и да означава това :). На вертикален кадър също се представи добре, пък и се вижда стръмният склон, по който се придвижваме.

Тревните туфи достигаха метър височина, опитвайки се да ни преборят. По този склон нагоре, движейки се покрай водопада, предстоеше да атакуваме и стръмния връх малка Козя стена, който от другата си страна е с вертикално ориентирани скални маси. Идеята беше да надникнем от там, предполагайки, че гледката към Русалийския проход и Кадемлийското пръскало ще е величествена. В този изолиран каньон се намира една от най-богатите екосистеми в Стара планина. Не напразно го наричат третия Джендем на Стара планина.

Вятър с ураганни пориви, дъжд, умора не сломи любопитните ни погледи, да  достигнем поредната си цел. Упоритостта и мотивацията ни се възнаградиха подобаващо, с величествената гледка, която се разкри. Тук направо паднах, за да не полетя надолу, умората надделя. Снимах борейки се с вятъра, забърсвайки челната леща многократно и безмълвно се наслаждавах на природният гении създал това природно величие. Мащабите крещяха надвиквайки вятъра. Нито една снимка не може да докосне подобна гледка. Водопад Кадемлийското пръскало е с височина от 77 метра, а от тук изглеждаше като жалко поточе. Ще постна и снимка правена от пътя под него за сравнение на мащаба.

Поглед от близо.

И в посока най- високата точка на малката Козя стена, където се намирахме в този момент.

Върнахме се заредени с гледки до предварително разпънатите палатки под Пенчовското пръскало и в размисъл, и почивка продължихме към следващата цел. На около 200-300 метра по-надолу по Пенчовска река има интересна каскада, с височина, около 20 метра, разположена в двукаскаден скок. Изглеждаше непристъпно, но с всеобщи усилия го отбелязахме и него в картите на фотоапаратите :).

И тук вертикално ориентирания кадър вписа добре водния пад, с цветове и треви.

А Ники се стараеше да превзема скалите, в търсене на композиции . На връщане към палатката, отново борба с ураганните пориви, ако знаехме, че ще са ни като тренировка за утрешния ден, сигурно трябваше да ревнем :).

След почивка в палатката и съвземане се ориентирахме в посока Петкановите водопади.Това беше втората ни основна цел за деня. Минахме покрай тези дами, които мързелуваха, а новороденото теле ни се чудеше какви-о сме и от къде идваме. Завидно добре си почиваха на фона на връх голям Кадемлия. Идваше ми да ида да дръпна ухото на малкото, но тогава борбата с вятъра щеше да ни е последен проблем :) .

Връх голям Кадемлия в средата и връх малка Козя стена в ляво, която катерихме преди два часа с хиляди усилия, изглежда като приятно зелено хълмче, но е друго при сблъскване с изкачването му .............

................ не е за вярване, наистина лъже с приятно полегатия си вид. Потвърждавам казаното с кадър от пролетта, когато изкачвах за пръв път стръмните му склонове. Дотук стигнах тогава, а ако знаех каква гледка е малко по нагоре, но пусти му мързел.

И южните части на България.

Обърнахме се за последно, да запечатаме Кадемлията...

...и се насочихме за гмурване в горите, в дясната част на следващата снимка, където се намира притока на Пенчовска река, който трябваше да ни изведе до големият Петканов водопад.

Още със слизането вировете ни запримамваха, а очакванията ни и този път не се оправдаха.

Доста се моткахме, трудно се намират места за преминаване и тук борбата не бе малка. Слизахме и се изкачвахме многократно, прокарвайки пътеки.

Композициите изобилстваха, но с предвижването беше леко мъка.


С две думи: два дена са малко за обхождането на реката, а има какво да се види, снима, струва си.





Това е последния воден пад, преди големия Петканов водопад.

Определено щяхме да изспуснем доста от красотите по рекичката, ако бяхме подходили с директно слизане, около големия пад.

Стигнахме, около скалите, под които пада Петкановия водопад, а в далечината се откри приятна панорама към масива на Триглав и едноименната хижа.

С излизането от гората излезе онзи вятър, познат ни вече като силен или ураганен, не знам вече как да го наричам, отнасяйки шапката на Ники. Очертаваше се трудно спускане по стръмен терен, а и поривите на вятъра не ни помагаха особено, опитвайки се да ни съборят надолу.

От тук започна слизането и вниманието ни се заостри.

Както споменах - труден терен, хлъзгави треви и всички екстри ни предложи Тъжанското ждрело, не напразно тук се намират най-богатите екосистеми в Стара планина. Непристъпноста му е райско място за мечките и дивите кози. Крепейки се в полулегнало положение, борбата с вятъра се оказа по-сложна задача от снимането, но колкото толкова.

Важно бе, че сме тук и съзерцаваме отново най-девствените кътчета по Старата ни планина.


Опитах се да хвана и двата пада от горе до долу, но в предвид разположението ми не се получи кой знае какво. В пролуката горе се вижда от къде сме дошли.

Притреперих на няколко пъти, като гледах какво се случва по скалите под мен :).


И малко по-ниска гледна точка. Надолу по реката има още доста каскади, но решихме да не изневеряваме на съдбата, пък и сме чували, че са необходими въжета, които не носихме, така че това си е официален повод за последващо посещение :).

И мен да ме има, дегизирал съм се в тревните туфи:).

На връщане записахме гпс координатите на Петкановия водопад и по билото в посока Пенчовия пояс, където ни очакваха с нетърпение.

Вятъра ни отнесе до лагера, където релаксирахме с пълна сила. Въпреки борбата с природата, успяхме да изпълним целия план по престоя си тук, определено останахме предоволни. С нетърпение очаквахме да видим какво ще ни довеее утрешния ден:) . ЦЪК :)

петък, 24 юни 2011 г.

Тъжанското ждрело - 'лято' 2011 първи ден

  Не измина много време от дъждовно-мъгливите инвазии, с които Северен Джендем си показа рогцата, като вместо да ни покаже красивите си страни, ни изпрати на кални бани. За сведение калотерапията носи спокойствие и релакс за всички сетива, а на нас донесе подгизване, което ни замисли, че гологлавият шегаджия не си измисля прогнозите за времето, подсмихвайки се през вечер по телевизията. Идеята тогава беше да стигнем до големият Джендемски водопад, но плановете се провалиха. Канейки се тайно, поскърцвайки със зъби разбрахме, че и друг път ще ни се отдаде подобна възможност и съсредоточихме  усилията в подготовка на другата фикс идея, която ни се въртеше в главите като ореол от доста време . Идея за палаткуване в Тъжанското ждрело, в обетованите му земи, където се намират едни от най-величествените каскади от водопади, заобградени от изолираният скален каньон. Именно в този изолиран каньон се намира една от най-богатите екосистеми в Стара планина, но всичко по реда.
  Доста мисли хвърлихме по осъществяването на плана, с разпределянето на багажи и екипировка, докато неусетно настъпи дългоочакваният ден, в който започна пътешествието, с нощен преход до хижа Тъжа над Острец в Априлци. Прогнозите за времето  не бяха от най-обещаващите..., е все пак се надявам наистина някой ден да ни уврят дебелите глави, но както казах всичко по реда :).
  Не бях правил нощен преход и любопитството ми се засили, с наближаването на Острец. Любопитството на приятелите ми също се засили, гледайки следващата снимка, недоумявайки как колата събира толкова много багаж. Обясненията бяха излишни, сгушихме се някак в дядовата ръкавичка.

Шест човека, шест раници и стръмно изкачващата се пътека в посока хижа Тъжа, която ни подсети, че снимането няма да помогне за изкачването и.

Първата почивка направихме на фон на връх Зелениковец, който определено заслужава хубавото си име, с приятно зелените склонове. От него извира река Тъжа, която събира в себе си доста притоци извиращи от Юрушка грамада на запад или масива Триглав на изток. От източните и притоци падат множество водопади (пръскала), между които са Кадемлийското и Бабското пръскало, не само едни от най-високите, но и едни от най-красивите в Стара планина. За река Тъжа, която ражда буйните падове на тези водопади се знаело, че текла тихо през планинските усои. Но някога, в много старо време, при изворите й, под върховете Юмрукчал и Марагидик, имало самодивско сборище. Веднъж овчарят закарал стадото наблизо до самодивското сборище и видял няколко самодиви да решат косите си. Били толкова хубави разпуснатите им коси, като паунови пера закривали снагите им. Момъкът загорял от желание да види лицата на самодивите, но не смеел да подвикне, за да не ги разсърди. Помислил и извадил кавала си, та засвирил. Свирил бавно и тихо, после по-бързо и по-високо и накрая заситнил игриво свирнята. Самодивите развели косите си и се хванали на кръшно хоро. Свирел овчарят, свирел до прималявяне, защото една от самодивите извикала:

- Свири овчарю, свири, ние ще играем! Ако ни надсвириш, ще вземеш за жена тая от нас, която си избереш. Ако ние те надиграем, ще те разкъсаме на парчета, за да дадем на всяка - един си и не можеш да бъдеш на всички. А ти ни видя и без нас повече няма да живееш.
Уплашил се овчарят и напрегнал сетни сили. Колко време е свирил, не се знае, но издъхнал от умора. Чакала го сестра му да се върне, чакала, но напразно. Вечерта стадото се прибрало само, без овчар. Разплакала се девойката, завикала брат си, но никой не я чул. На другата сутрин се престрашила и отишла при извора на реката. Там намерила мъртвия си брат — пръстите на ръцете му окървавени, из устните аленеела съсирена кръв — бил скъсал дробовете си от надуване. Заплакала сестрата с поройни сълзи, които се вливали в реката. Всеки ден идвала на това място, плачела и тъжала за брат си. Затова и реката нарекли Тъжа.

И елементите от почивката след лиричното отклонение :). Скоро пуснахме челните ламби и потънахме в магичната гора. Прехода бе приятен, придружен от хлад и чисто звездно небе, от което се нуждаехме живо след напечения юнски ден.

Неусетно се появиха мъждукащите светлинки на хижата, откъдето след подсилване с планински чай запечатах талисмана пред нея, указателната табела, с черно-звездното небе.

Времето за сън отдавна подканваше, утрешният ден щеше да започне скоро, а с него и многото приключения, които ни очакваха. ЦЪК :)