неделя, 27 октомври 2013 г.

Местност Въртопа

Есен във Въртопа, водопадите на Въртопа

   Има едни такива места, които всяват страх само като се замисли човек за тях, пък да не говорим за туристически преходи и фотографии, които изискват носене на техника, обективи и стативи. Е, аз се опитах да наруша някои от тези правила и с Илийката, (опитен алпинист и пещерняк) и Катя се впуснахме в едно приключение в местността Въртопа, в Козница планина. Едно място, за което няма информация в търсачките, а снимките от там са Табу. Начините за слизане там са два: единият чрез каньонинг включващ използване на алпийска техника за спускане от поляните над дере Въртопа, който изключва носенето на фототехника, а вторият, при който се виждат само малка част от десетките водопади по трудният начин, а именно по почти отвесен улей, който без майтап може да вземе живота на човек, ако не знае какво прави. Въпросният улей не е като онези Старопланинските, осеани с грамадни туфи трева, за които човек да се хване, а запълнен от малки и много големи камъни съчетани в т.нар. каменно поле, което както се оказа е съвсем нестабилно.

В началото на Въртопа. Приятната и леснопроходима река в началото се превръща в непристъпен скален каньон, в който придвижването става само отгоре-надолу с алпийска екипировка.

Приятното струпване на листа завърташе интересни сюжети във водата, от които всички се възползвахме и снимахме. Най-озадачен беше Илия, за който техниката на снимане в режим "скорост на затвора" не беше позната и резултатите определено го радваха.

Малко по-късно каньонът започва да се изразява ясно, а стените му да се стесняват.

Единствено от запад, откъдето се движихме имаше разни пролуки. От изток са напълно отвесни скали, заграждащи непристъпно цялата тази красота от вирове и цветове.

Тук реката е каптирана, което се изразява ясно по силният дебит на водопада над каптажа. Тук е и мястото, до което човек може да разгледа водопадите без алпийска екипировка.

С изкачване по западният склон над водопада от горната снимка по стръмни скали, ситуацията ставаше все по-неясна и по-неясна. Красотите на реката оставаха дълбоко скрити в тъмната част на непристъпният каньон, а начините за подход - неясни. Единствено шумът на водопадите отекваше и ни приканваше да  опитаме-рискуваме.

Оказа се, че единственото място без скали за слизане в тази част на каньона,  където са малка част от водопадите му е много стръмен, без майтап почти отвесен улей води до реката, който виждахме в далечината от снимката долу. За жалост улея не беше запълнен с онези приятно-големи и стабилни Старопланински тревни туфи, за които човек да се държи спокойно слизайки надолу. Все пак се добрахме до улея и решихме да пробваме. Катя пък реши да не ни се връзва на глупостите и да ни чака на една скала до улея. Аз и Илия започнахме да слизаме един до друг, пресичайки улея на серпентини. Стояхме на 2-3 метра един от друг, защото постоянно свличахме опасни количества камъни и при една по-голяма дистанция това би могло да завърши със злополука. Един малък камък, който откъснах с обувката си, ме удари до толкова болезнено, че затворих очи за миг. Сега чак осъзнах в колко опасна ситуация може да се озовем тук по улея, където изхода е само един - нагоре.

Почти слезли до долната част, на около десетина метра от реката се случи това, от което се опасявахме и треперихме да не предизвикаме докато слизаме. В продължение на десет секунди, в които успяхме да реагираме адекватно започнахме да чуваме грохота от каменното поле, което се беше свлякло на стотина метра над нас. Камъни с големината на автомобилни гуми и десетки по малки летяха и се засилваха един друг по отвесния склон предавайки един на друг енергия и гравитационна мощ. Както и подозирах, на Катя и беше втръснало да стои и тръгнала да слиза след нас. Огромна грешка, която никога не трябва да се допуска при изпълнение на каньонинг и която реално може да доведе до фатален край. Движението задължително трябва да се състои на малка дистанция с цел да се отреагира бързо и да има видимост ако се случи свличане на каменна маса (което е напълно в реда на нещата за такъв терен).

Долу до реката бяхме още в лечение на стреса и трупането на нов такъв. Бяхме на около 150-е метра от скалите, където е Катя и едно движение от там горе би ни затрило. Тук нямаше и къде да се скрием, или още по-безумно да бягаме.


Бяхме в абсолютно непокътнато и диво място. Имаше достатъчно вода за да бъде есенната приказка изпълнена по всеки параграф. И някак си самодоволни от трудният успех.

Цветовете в този мини Джендем преливаха. Теренът 1:1 копираше поречието на Джендемска река.

В тази си част, каньона предлага няколко водопада, до които стигнахме. Оттам нагоре клисурата става напълно непроходима и единствен вариант остава чрез алпийско спускане от горната част на ждрелото, преди което реката лъкатуши в приятна гора.


Тук се изкатерихме отдясно, който как намери за добре. :)

И последният водопад, до който стигнахме, около 15-е метров.


Нагоре от него положението беше такова:

За да излезем в източната част на ждрелото, откъдето да слезем на пътя е нужно минаване по скален ръб, по който като гледах къде стои Катя и ми ставаше лошо.

На преден план ясно се вижда и белее Старопланинското било.

Скалните кули на ждрелото и тъмната му част, (с непристъпните водопади) която през целият ден беше обгърната от тъмнина заради ниското слънце и ни примамваше с мистика.


Този каньон определено влезе в топ 5 от класацията ми с диви места след резерват Южен Джендем и Каньонът на Джафардере. Така човек може да избяга еднодневно от сивото градско ежедневие и да се "набие" в тайните на един трудноразкриващ се пред него есенен свят.

Ето и извадка от картата и трака, който начерта гпс-а в този ден. Оказа се, че сме изминали разстояние от 7.3км., което при движение по друг терен обикновено умножаваме по 3.

понеделник, 21 октомври 2013 г.

Карлово - Стара река - Рид Хубавеца - връх Малка Амбарица - хижа Амбарица

    Идеята на цялото това ходене беше обмислена предварително много добре, а именно да реализираме втората форумна среща на планинарският форум planina.e-psylon . Очертаваше се да се съберем към 70-е човека по идея на организатора "krasy". Времето типично по октомврийски изливаше порция след порция от контрастна красота. В ниското есента заливаше реки и потоци със стопеният от преди няколко дни сняг, докато цветовете украсяваха всичко това.

Стара река през октомври.

Стара река, около хижа Хубавец.

Нагоре по пътеката. С Катя сметнахме за по-разумно да тръгнем още в петък, въпреки че срещата на форума беше в събота. Щеше ни се да поснимаме есенно по Стара река, времето беше динамично, облаците облизваха мрачното било.

Рид Хубавеца, по който се качихме да нощуваме на заслончето там предлага особено красиви гледки по залез и подобаващо-натоварваща за преодоляване денивелация. Залезът беше мрачен и силно-ветровит, но за сметка на това багрите бяха наситени и поснимахме.

Със заснеженото Старопланинско било и прелестните жълтеникави нюанси на "белите брези" картината беше като в приказка. Вятъра при нас беше силен, на около 1300-1400м.н.в. , дори не ми се мислеше какво е на откритото буреносно било, въпреки че много добре знаех.

Тревите сломени се движеха в посока на вятъра, картината ме завладя.

Стихията горе и спокойната пасторална идилия тук. Времето за мен беше напълно спряло.

Отново към заснеженото било с крещящите цветове на брезички и шипковите храсти.

Почти по тъмно стигнахме заслончето по рид Хубавеца, на което ни посрещна пастира, който наглежда стадата. Помолихме го да останем да пренощуваме, човека беше типично по балкански гостоприемен, почерпи ни чай, разказа ни някоя и друга история. Заслона е перфектно изолиран, учудващо чист, изкарахме в пъти по-добре отколкото в хижа Амбарица. Добре, че както винаги носех палатка. И този път щяхме да спим уютно в нея. Нищо лично, лично мнение, хвала на организатора на събитието krasy -  получи се много приятна и масова среща, но по реда.

След като се събудихме гледката беше още по-весела и от вечерта. Ледени облаци облизваха мрачно билото на север, северняка полъхваше прилично. :)

И по-приветливият изглед на юг с рида Сакарица и заслончето, в което прекарахме нощта.

След като тръгнахме, понабирайки височина мъглата ни налапа от раз.

Отпихме чай от термоса, сложихме шлемовете и очилата и щурмувахме към  връх малка Амбарица, откъдето по Дълги рид да превалим билото в посока север и срещата на хижа Амбарица.. Възлов момент за успеха на начинанието.

Катя по билото.

И пак Катя. :)

Ето ме и мен, доколкото може да се различи кой е. :)


Северно гледката започна да се освежава. Изглед от Дълги дял към Амбарица, след като слязохме от билото.


Връх Марагидик, връх Юрушка грамада и т.н. цялото Старопланинско било, голяма част от което беше все още в мъгла и облаци.

Вечерта хижата се пръсна по шевовете. Имаше хахо-хихи, събрахме се и за обща снимка. Имаше и един бял кон, който изчезна за миг, той пък излапа що сандвичи докопа. :) В суматохата не можах да се запозная с много от хората. В общи линии все приятни и забавни хора. Подготовката беше на ниво, имаше курбан, печката бумкаше до най-близката маса до нея, на която се настанихме в компанията на Пламен К, Катя, Никалаевците от Русе, Иван Гърбев и компания (Вальо, Ферди Мръвката.........) Заразменяха се едни огнени течности в пластмасови бутилки, малииииии. И всеки ха наздраве, та ха наздраве.......

Както споменах, оказа се че варианта спане на палатка е свежа идея. Нямаше вятър, хубавите чували и приятната компания свършиха останалата работа. През нощта се събудих от жега и се наложи да махам част от дрехите. Наспали се, се ококорихме към 6ч., а небето ясно: звезди, звезди, звезди, а кулата на Ботев връх червенееше под звездното небе. Цялото било се виждаше като на длан. Най-красивото събуждане.

Хапнахме набързо със сутрешното кафе и тръгнахме на обратно, чакаше ни дълъг преход и много гледки, съпроводени от приказното есенно време. Кристално ясно и неподправено чисто.


Я, среща. Иван Гърбев ни настигнаха, около връх Амбарица.

И Мирослав.

Пламен К и Мирослав, с който атакуваха успешно Купена, наблюдавахме ги и ги снимахме със зуум-а от рид Хубавеца. Николаевците също се мяркаха на Голям Купен, Иван Гърбев и групата му се отличаваха. Кристална видимост.

Ние както се очерта се смъкнахме по рид Хубавеца, гледката беше коренно различна от петък вечер. Брезичките се радваха на слънчевото време, върховете надничаха с пресният снежец, пасторална есен. Към нас по рид Хубавеца се присъединиха Поли и компания, в компанията на които станахме свидетели на неща, които ги има само във филмите. Йога упражненията, които изпълниха бяха на ниво, а атмосферата с Купените и Старопланинското било идеален сценарий за Холивудска продукция. :)))

А ето ги и тях, почиват и се наслаждават на гледката по рид Ортаборун.


Стара река час по-късно чуруликаше все така доволно, а положението беше по-весело и от пролетта.


:)

сряда, 16 октомври 2013 г.

Паниците - връх Юрушка грамада - връх Марагидик - хижа Тъжа - Русалийската пътека


   С Пламен К и Катя имахме да се реваншираме на част от описаният в заглавието маршрут, когато зимата в лошо време се наложи да се върнем по средата на  прехода. И така, тръгнахме в ранното съботно утро в средата на Октомври, а то времето едно - чудно чудно, чак лятно. Изкачването от м. Паниците до връх Юрушка грамада претърпява, около 1300м. денивелация, а с тежките раници и жулещото слънце, хич не беше забавно. Идеята беше да поснимаме по залез от връх Марагидик, после да се отдадем на релакс в хижа Тъжа. Аз реших да взема палатката, която пое бая майни по стръмният безкрай, докото излязохме на връх Юрушка грамада, но после започнах да я боготворя. Оказа се, че в хижа Тъжа събота вечер с джиповете се качвали доста музикални хора, къде кметове, къде баровци наречени с гръмкото име "адвокати". Панаира беше пълен, което е минуса на леснодостъпните хижи. Чак им се чудя на готини хижари като Румен и Чочо как издържат, но това им е работата на хората...

Така де, изкачването беше стръмно, но за сметка на това продължително - логото на мазохиста.

Пламен в подножието на връх Юрушка грамада, беше слязъл малко от север, да позяпа пропастите на Северен Джендем.


Изглед към горите на резерват Северен Джендем, там пък долу се спотайва и водопад Видимското пръскало, до което може да се слезе от тук с повечко късмет.

Починахме си и се налапахме с гледки, а после направихме едно безумно слизане по улеите на Юрушка грамада, след което поехме към връх Марагидик, както го оприличават като "клюкарникът" на Стара планина. За пояснение - самият масив на върха е изнесен доста встрани, така позволява изглед накъдето му е кеф на човек, разбира се при ясно време, а мъглите тук са често срещано явление.

Пламен накипри една огромна скала и го заснех как позира.

По ръба към върха.

Улеите на север са страховити.


Ботев връх, Параджика, Юрушка грамада са върховете по билото отсреща.

А - Катя. Или казано с други думи "Ииииии изведнъж,......... пътеката свърши". :)

Цветово есента е обагрила наоколо, пълна шарения. :) След този баир друго равно нямаше... :)

Един изглед по време на слизането от връх Юрушка грамада към Русалийската пътека. Отсреща връх Марагидик, ясно се отличават и силуетите на къщите в Априлци. А, ето и как изглежда Юрушка грамада гледана от връх Марагидик (Русалка) цък.

Към Северен Джендем, есента и контражура се записаха в интересен кадър с меките лъчи на ниското Октомврийско слънце.


Улеите на Северен Джендем преливаха от скоро падналият сняг, който се беше стопил и напоил всичко наоколо.


Скални кули, страховити улеи и цветната феерия вихреща се малко по-надолу, с всичко това може да ни срещне есенният Джендем. Динамично изменящ се от сурови скални зъбери във високото и опасно затревени улеи завършващи с отвесни скали, от които падат водопади, до приятно оцветени есенни гори под тях. Ех, да имаше и малко мъгла за реквизит, но...

Поглед към склоновете над хижа Тъжа. Разпънахме палатката на стотина метра над нея и се наспахме като пичове, докато лудницата в хижата взимаше превес. Октомврийската вечер беше буквално топла, хиляди звезди шареха по небосвода, нямаше дори и лек полъх.

Облаците и пробиващото слънце ме радваха през този ден. Лъчите рисуваха жълтеникави петна.

Отново към Северен Джендем.

И връх Ботев.


Изглед от Русалийската пътека на втория ден към връх Зелениковец, хижа Тъжа и мъглата схлупена над близки и далечни селца.

Оказа се, че за двата дена сме изминали 32,5 км., но с приятна компания и хубаво време часовете минават бързо.