неделя, 27 октомври 2013 г.

Местност Въртопа

Есен във Въртопа, водопадите на Въртопа

   Има едни такива места, които всяват страх само като се замисли човек за тях, пък да не говорим за туристически преходи и фотографии, които изискват носене на техника, обективи и стативи. Е, аз се опитах да наруша някои от тези правила и с Илийката, (опитен алпинист и пещерняк) и Катя се впуснахме в едно приключение в местността Въртопа, в Козница планина. Едно място, за което няма информация в търсачките, а снимките от там са Табу. Начините за слизане там са два: единият чрез каньонинг включващ използване на алпийска техника за спускане от поляните над дере Въртопа, който изключва носенето на фототехника, а вторият, при който се виждат само малка част от десетките водопади по трудният начин, а именно по почти отвесен улей, който без майтап може да вземе живота на човек, ако не знае какво прави. Въпросният улей не е като онези Старопланинските, осеани с грамадни туфи трева, за които човек да се хване, а запълнен от малки и много големи камъни съчетани в т.нар. каменно поле, което както се оказа е съвсем нестабилно.

В началото на Въртопа. Приятната и леснопроходима река в началото се превръща в непристъпен скален каньон, в който придвижването става само отгоре-надолу с алпийска екипировка.

Приятното струпване на листа завърташе интересни сюжети във водата, от които всички се възползвахме и снимахме. Най-озадачен беше Илия, за който техниката на снимане в режим "скорост на затвора" не беше позната и резултатите определено го радваха.

Малко по-късно каньонът започва да се изразява ясно, а стените му да се стесняват.

Единствено от запад, откъдето се движихме имаше разни пролуки. От изток са напълно отвесни скали, заграждащи непристъпно цялата тази красота от вирове и цветове.

Тук реката е каптирана, което се изразява ясно по силният дебит на водопада над каптажа. Тук е и мястото, до което човек може да разгледа водопадите без алпийска екипировка.

С изкачване по западният склон над водопада от горната снимка по стръмни скали, ситуацията ставаше все по-неясна и по-неясна. Красотите на реката оставаха дълбоко скрити в тъмната част на непристъпният каньон, а начините за подход - неясни. Единствено шумът на водопадите отекваше и ни приканваше да  опитаме-рискуваме.

Оказа се, че единственото място без скали за слизане в тази част на каньона,  където са малка част от водопадите му е много стръмен, без майтап почти отвесен улей води до реката, който виждахме в далечината от снимката долу. За жалост улея не беше запълнен с онези приятно-големи и стабилни Старопланински тревни туфи, за които човек да се държи спокойно слизайки надолу. Все пак се добрахме до улея и решихме да пробваме. Катя пък реши да не ни се връзва на глупостите и да ни чака на една скала до улея. Аз и Илия започнахме да слизаме един до друг, пресичайки улея на серпентини. Стояхме на 2-3 метра един от друг, защото постоянно свличахме опасни количества камъни и при една по-голяма дистанция това би могло да завърши със злополука. Един малък камък, който откъснах с обувката си, ме удари до толкова болезнено, че затворих очи за миг. Сега чак осъзнах в колко опасна ситуация може да се озовем тук по улея, където изхода е само един - нагоре.

Почти слезли до долната част, на около десетина метра от реката се случи това, от което се опасявахме и треперихме да не предизвикаме докато слизаме. В продължение на десет секунди, в които успяхме да реагираме адекватно започнахме да чуваме грохота от каменното поле, което се беше свлякло на стотина метра над нас. Камъни с големината на автомобилни гуми и десетки по малки летяха и се засилваха един друг по отвесния склон предавайки един на друг енергия и гравитационна мощ. Както и подозирах, на Катя и беше втръснало да стои и тръгнала да слиза след нас. Огромна грешка, която никога не трябва да се допуска при изпълнение на каньонинг и която реално може да доведе до фатален край. Движението задължително трябва да се състои на малка дистанция с цел да се отреагира бързо и да има видимост ако се случи свличане на каменна маса (което е напълно в реда на нещата за такъв терен).

Долу до реката бяхме още в лечение на стреса и трупането на нов такъв. Бяхме на около 150-е метра от скалите, където е Катя и едно движение от там горе би ни затрило. Тук нямаше и къде да се скрием, или още по-безумно да бягаме.


Бяхме в абсолютно непокътнато и диво място. Имаше достатъчно вода за да бъде есенната приказка изпълнена по всеки параграф. И някак си самодоволни от трудният успех.

Цветовете в този мини Джендем преливаха. Теренът 1:1 копираше поречието на Джендемска река.

В тази си част, каньона предлага няколко водопада, до които стигнахме. Оттам нагоре клисурата става напълно непроходима и единствен вариант остава чрез алпийско спускане от горната част на ждрелото, преди което реката лъкатуши в приятна гора.


Тук се изкатерихме отдясно, който как намери за добре. :)

И последният водопад, до който стигнахме, около 15-е метров.


Нагоре от него положението беше такова:

За да излезем в източната част на ждрелото, откъдето да слезем на пътя е нужно минаване по скален ръб, по който като гледах къде стои Катя и ми ставаше лошо.

На преден план ясно се вижда и белее Старопланинското било.

Скалните кули на ждрелото и тъмната му част, (с непристъпните водопади) която през целият ден беше обгърната от тъмнина заради ниското слънце и ни примамваше с мистика.


Този каньон определено влезе в топ 5 от класацията ми с диви места след резерват Южен Джендем и Каньонът на Джафардере. Така човек може да избяга еднодневно от сивото градско ежедневие и да се "набие" в тайните на един трудноразкриващ се пред него есенен свят.

Ето и извадка от картата и трака, който начерта гпс-а в този ден. Оказа се, че сме изминали разстояние от 7.3км., което при движение по друг терен обикновено умножаваме по 3.

11 коментара:

  1. Ти обаче определено си решил да изръшкаш всички дерета в Стара планина, евала :)

    ОтговорИзтриване
  2. Това дере е много класно, има материал за поне една книга. Въпроса е, че трябва да се спусне човек от горната му част, където буквално е "мегастрахотията". На пролет няма да стане, защото ще е много пълноводно (за сравнение сега есенно е с много вода, на пролет не ми се мисли). Трябват неопренови костюми, алпийска екипировка и право на нито една грешка, защото не можеш да си позволиш да стигнеш до някъде и нещо да се обърка. Тръгне ли човек, връщане нагоре няма. :) Относно снимането по дерета... иска ми се да мина целият Джендем от горе до долу, дано догодина се престраша ;)

    ОтговорИзтриване
  3. Разказът и снимките ме увлякоха, и така неусетно се пренесох там за миг с вас. Благодаря ви за есенното приключение! Много красота.....

    ОтговорИзтриване
  4. Благодаря Борко, тъкмо ти разглеждах профила, ти си цяла енциклопедия на тема Пирин!
    Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  5. Чудесни снимки и пътеписи правите. Едно предложение от мен : публикувайте снимките в блога Ви в среден формат, шаблонът позволява това, така ще ги виждаме по-големи и завладяващи, без да кликаме на тях.

    ОтговорИзтриване
  6. "Hexe Mexe", Благодаря за съвета и за хубавите думи! Поздрави от мен! :)

    ОтговорИзтриване
  7. Ако се престрашиш няма да е зле да се сдобиеш и с една от ония непромокаемите ранички за техниката, че да не завършат зле нещата ;)

    ОтговорИзтриване
  8. Ще се сдобия разбира се, а и за спалният чувал и резервните дрехи ще трябва! Все пак там ако си запознат се преминава за два дни. Сега съм на ниво обмисляне-сдобиване с алпийска екипировка! :) Живот и здраве да е, ще съм първият луд слязъл в "Ада" с професионална фототехника...:D

    ОтговорИзтриване
  9. Поздрави за всичко! Стискам ви палци да успеете с всичко с което се захванете!

    ОтговорИзтриване
  10. Congrats... good job!

    ОтговорИзтриване