петък, 26 юни 2015 г.

Борово, Загражден, Загражденска екопътека

   Загражден! Село в Родопите, до което беше под въпрос дали изобщо някога ще се "закараме" във времето и пространството. :) Направихме няколко опита по лъкатушещите екстремни родопски пътища, няколко нагласи, а и хващахме все лошо време. Плановете този път естествено не бяха за село Загражден, а това се случи в последствие като резервен вариант. Нали затова са плановете, за да се провалят, добре че този път се провалиха и вместо по калните от летните дъждове екопътеки в село Борово, се озовахме някак в село Загражден, но да започнем от началото! :)

С Ванката се разбрахме да навестим съботно три от изградените екопътеки в района на село Борово в западните Родопи, да позяпаме параклисите по тях, да изкараме кротко деня в снимки, и вечерта ако не се сбъдне прогнозата за времето, да изпечем няколко чанти с лакомства на тлееща жарава. Или е поличба, или все така се получава, ама когато с него се разберем да нощуваме някъде, е добре да си носим плажни кърпи за през деня, защото пече силно слънце и сапун за през нощта, че да се изкъпем от поройните дъждове, които ни се изсипват върху биваците! :) И този път май така откарахме.

Странната схема с транспорта на нещо като автостоп ни срещна с Ванката в Пловдив, откъдето поехме по живописните пътища към село Борово. Така хората си пазят колите от градушките, а ние поехме през свежестта към първата екопътека, която беше замаскирана с високи треви и обилно напоена от летните дъждове кална основа. В ниското кръчмата отдавна бе отворила врати и постоянните кибици там "заквасваха" от рано-рано, докато проучвахме обстановката.

Лутайки се в лабиринт от треви открихме наченките и на втората екопътека. Оказа се, че освен с приятната гледка към Родопите, може да се озовем и с някой кърлеж, ако продължим да плуваме в двуметровите треви. Черешови дървета по поляните примамваха постоянно да се набираме на пръсти за да стигнем до високите клони, където ни очакваха свежите пролетни плодове. Денят щеше да бъде пропилян ако продължаваме в същия ред на мисли и включих бързо резервния вариант, с който повтаряйки, потретвайки и подесетвайки, сменяйки тон и гримаси, омърморих света и Иван взе, че се нави и после даже ми благодари, за което се наградихме вечерта с бая мръвки и бира! :)

Село Загражден е само на петдесетина километра от мястото, където сме. Трупащите се облаци обаче така притесняваха Иван, за което той не пропускаше да споменава на почти всеки завой, докато пътувахме, а аз го допълвах с няма страшно, та няма страшно. :) То страшно имаше естествено, най-много да ни провали достъпа до Загражданската екопътека по хлъзгавите и мостчета в екстремното ждрело, която толкова много искахме да видим и обходим водопадите по нея.

Пътят за село Загражден преминава на няколкостотин метра от връх Свобода, отбихме се по пътека с изградени стъпала до самата му кота. Иван каза ги броил, били 604...

Мюсюлманите имат странен навик. Завързват всякакви парцали по дърветата. Някои казват, че така гонели болестите, било за здраве. Като изключим тоталното загрозяване на вековните ни гори, няма лошо...

Лошо е, че така грозно се подиграват със славното ни минало, създавайки етническо напрежение и до паметника на Момчил войвода са изградили внушителното тюрбе на Енихен Баба. Подигравка, в предвид факта, че въпросният "Баба" е избил стотици хиляди българи, потурчил е Родопите и какво ли още не...

Ето какво се вижда от и около връх Свобода - 1915м.н.в.


Паметника на Момчил войвода...




Междувременно прогнозата за времето ставаше факт и трупащата се купесто-дъждовна облачност заплашваше да ни прати на баня. :)


Експедитивно заслизахме и скоро бяхме в село Загражден. Не се наемам да опиша чистотата, спокойствието, идилията, ароматът носещ се във въздуха и цялото това откъснато от суета кътче, в което попаднахме след хиляди завои в гънки и дебрите на Родопите.

Тази гледка ще посрещне всеки преминал по тесните лъкатушещи пътчета, озовал се тук, в царството на мечките и идилията. А аз не знаех къде се намирам от кеф. Пейзажът беше украсен със свежест, добитък хрупащ трева и оловна облачност...


Не пропуснахме прочутия римски мост в селото, станал известен покрай пейзажните фотографии на няколко български фотографа.


Небето наистина скоро щеше да се отвори и излее именно върху нас. Знаехме това и побързахме към наченките на Загражденската екопътека. Място, което е и мечи рай. Живописно и непристъпно ждрело, навлизащо навътре в планината, което без изградените мостчета и стълбите до тях, би било напълно непроходимо, освен ако нямате летателни умения! :)

И за да разберете защо толкова пъти се опитвам да стигна тук и от какво е породена тази мания, разгледайте следващите кадри. Дива и очарователна е природата в тази част на Родопите. Тилилейски гори, непристъпни дълбоки каньони, пушещи следи от диви животни, примамващи с уханните си аромати билки и диви гъби поляни, и не малко случаи на нападнати от мечки хора, с които тръбят от време на време в евтините новини и плашат с това хората.

Загражденската екопътека - затворена е за преминаване, голяма част от мостчетата са поразени от нападали по време на бури и снегове дървета, но с доза ентусиазъм преминахме до крайната и точка над последните водопади, където тя прави кръг и се връща в село Загражден. Друг вариант е да се продължи още през гората и да се затвори кръгово през съседната махала, но там теренът е скучен, преминава по черен път през гора и се губи цялата красота на ждрелото.

Началото. Благо и с нищо не загатващо за предстоящите изпитания.






Да не повярва човек, че е средата на юни, толкова много свежест генерираше всеки завой на ждрелото. 






Имаше и такива моменти и елементи. Разпокъсахме се. Иван се отказал тук, на счупения мост, Катя пък пресякла след мен през реката, аз в това време съм бил вече в края на екопътеката. Местни хора казаха как в близко бъдеще екопътеката я очакват по-хубави дни, но с тежките зими тук, би било трудно без постоянна поддръжка, тази екопътека да просъществува в годините.





Няма майтап, на места гледката от клатещите се мостчета беше повече от страховита! :)

Повечето водопади имат имена: Козарника, Добрин вир и т.н. Така и не им запомних последователността.

Беше започнало да пръска. Скоро щеше да пада забава по хлъзгавите мостчета! :)


Стигнах "Чистилището" - стръмна и хлъзгава скала, с отвор, през който преминава екопътеката. Може би с грохота на политащите наоколо води и гледката към ждрелото, най-атрактивното място по нея.


И Катя, която се забави. Имаше и нещо като връх със знамето върху му. Валеше, зачудих се на ентусиазма и. След всичко, което видях дотук, не ми пукаше дали ще плувам до колата, или ще стигна сух.

Атрактивната и дива екопътека предлага доста композиции за снимане. Този път се престарах - буквално трупах кадри, за да компенсирам предните неуспешни опити да стигнем тук! :)





Заредихме със студени бири от местния магазин и газ да търсим място за палатки, хамаци и мохабет! :) Не пропуснахме мъглите след дъжда. Ако има място в България, където да съм зяпал като невменяем обособените и маниакални места за отдих и купон места, то това са Родопите. Стотици беседки, чешми, параклиси, купища украшения, орнаменти, много труд и въображение, впрегнати и изливащи се в това, което създават хората тук, за да може човек да поседне, отдъхне или да се приюти от лошото време. Жалко, че "политиците" ни умишлено създават етническо напрежение...

Един фотограф снима мъгли! :)

Втори фотограф снима мъгли! :)

Двама доволни фотографи снимали мъгли! :)

И както пътувахме, изведнъж от един завой се показа перфектното място, на което да спрем за през нощта. Сигурно е, че ще ви потекат лигите ако изпадна в подробности какво изпекохме и консумирахме тук, затова ще се въздържа. Облаците се смилиха докато се наслаждавахме на спокойствието, кристалния въздух и тишината. След като легнахме, небесните свади буквално ни разказаха играта, опитвайки се да ни потопят, но екипировката се държа прилично и нямаше издавени! :)





Разходката не се получи зле. Имаше изненади, импровизации... Очакванията бяха за порои и наводнения. В силен дъжд поехме обратно по пътя на сутринта, но гледките продължиха да изплуват през мъгли и облаци принуждавайки ни да спираме често. До скоро! :)