сряда, 14 декември 2011 г.

В 2012 през погледа на фотографа

   Ще започна с това, че има хора, които не спират да се борят, снимат, показват и творят. Между тях намира място и Мирослав Гунов - фотограф и пътешественик, с който се запознахме преди време. Човек разбиращ и виждащ всичко красиво около него, радващ се да го показва. С това мога да започна, а него самият мога да определя най добре със следващата снимка. Позитивността и любовта му към животните определят още по добре неговата същност.


Календара му за 2012 ми направи впечатление с моментите, които е пресъздал от най-отдалечените кътчета на България, въпреки цената, която е платил за това. Цена на хиляди километри, преходи, очакване на перфектната светлина, лишения и всичко свързано с резултата от това, а именно блестящите му фоторезултати. Резултати, които биха радвали погледите на мнозина от нас през идната 2012. В предвид неоспоримият факт, че и аз следвам неговите стъпки, в търсене на нови хоризонти, които да пресъздам, го подкрепям и разбирам на пълно, и дори едно голямо браво би било достатъчно, за това, което прави. Цветните му картини ще красят месеците на хората, които се сдобият, купувайки неговият календар. В общи линии следващите кадри ще документират това, с което започнах. Приятно гледане:).

Хижа Мусала (Рила)

Мальовица през зимата (Рила)

Река Санданска бистрица (Пирин)

Аспарухов мост край Варна
 - пресен спомен от скока ми с бънджи от там :)

Кораби скали (Синеморец)
-прекрасен кът в далечните ми планове за посещение на малкото оставащи непокътнати места.

Средно манастирско езеро (Рила)

Язовир Жребчево по залез и

църквата "Свети Иван Рилски"на потопеното село Запалня

-умело пресъздадено, залез на това място с подобна разруха царяща в България ни представя по най-примерния начин. Красив храм в дъното на водоема, свидетелство за отминалите времена.

Синеморец

Кьоравишко езеро и връх Канарата (Рила)

Нос Калиакра

Рилски манастир

Язовир Жребчево по време на буря

Поточе (Витоша)


http://xenturia.net/cat/miro12

Макар и онлайн и аз се докоснах до погледа през неговия обектив. А и календар си имам, което най ме радва. Поздрави, Миро, продължавай в същия дух :)!

вторник, 13 декември 2011 г.

Рибарица, връх Кукуй, връх Кавладан, хижа Ехо, връх Юмрука, връх Вежен и хижа Вежен - ден 2


ВЕЖЕН ВРЪХ
 
    Ситуацията, така да се каже не беше от най-обнадеждаващите. Събудих се доста рано, не можах да спя спокойно, чувствах дори слабост, дали не прекалявам с парацетамола? Понякога се предозирам, дори да го използвам профилактично. :) Изпих едно кафе по принуда и отърчах навън да видя какво ще ме завари там. Времето се влошаваше!

Реалността беше такава. Вежен покрит от сиво-синкава пелена, вятър, студ, а за похлупак започна и да вали. Понякога на планината не и е до смелчаци като нас, и ни посреща навъсено, и негостоприемно.

Настроението ме напусна съвсем и след дълго опаковане на багажи и инвентар, се навлякохме с всякакви дрехи в подготовка за път. Мислех и за резервен вариант - евентуално спускане по друг маршрут, все пак зимната планина е коварна, въпреки че този път се бяхме подготвили зверски. Котки, пикели, пухенки, само сняг дето липсваше. :) Ако времето продължи своите игри, прехода щеше да се превърне в кошмар.

Тъкмо тръгнахме в посока връх Вежен, когато видяхме това. Слънцето се опитваше да пробие, разчупвайки мрачната същност на утринната сивота. Имахме едно на ум, но не таяхме много големи надежди.

Продължаваме по билото през т.нар. "ветровита папратлива". Заслужи си името, вятъра свиреше здраво, а в далечината, като че ли шансовете се увеличаваха. Облаците започнаха да се раздигат и да просветлява, дори спря да вали, което май беше най-важно. Така настроението се пооправи. С бодра крачка и напред.

Каменната порта и гледката към Вежен връх и билото. Облаците шареха, докато слънцето довършваше предварителния ни сценарий. Май щеше да ни пощади. Спря да вали, само вятъра остана, но... да не ставаме нахални. :)

Малко по напред облаците красяха снагата на vryh Вежен, преминавайки транзитно в хаотични посоки.

Бели и пухкави, небето съвсем просветля, време е за снимки. Не мога да отрека, ръцете ми на моменти премръзваха сериозно от постоянното сваляне на ръкавиците, но се радвах най-искрено на подарените моменти.


Камъни, сняг, вятър, студ, мащаби докъдето погледа стига.

В посока на изток, откъдето идваме също бе интересно.


Поредното изкачване ни доведе и до тук - кота 2198м. Връх Вежен - ширини, буйни ветрове, перфектна видимост. Очерта се да прекараме поне половин час в снимки и тук. Трудно се стоеше, но единадесетте часа бъхтене до тук не оправдаваха да го подминем просто ей така.

Сигналът за тръгване се породи от обездвижените ни пръсти, които на моменти отказваха да натиснат спусъка на фотоапарата. Сигурен знак да продължим. :)

Моменти като този ме изкушаваха и принуждаваха отново и отново да свалям ръкавиците. Билото и един юнак в далечината за мащаб.

Не пропуснах да се обръщам от време на време. Назад май се случваха по-интересни сюжети. Изникваха нови и нови облаци, които преминаваха гратисно през заснежената картина.

Пренесох се на друга планета.





В далечината на запад се откриват следващите върхове. Сигурен повод за последващо посещение. Щеките някак си допълниха и предният план за пореден кадър. Така или иначе нямаше голям избор при сформиране му. Това допълни планинската идилия.

Нещо ми се губи, ама тук ще да е. Мястото, от което почнахме да слизаме на север, в посока хижа Вежен по зимната маркировка. Терена смесен, камъни, лед, пързаля се.

Като погледнах, трябваше да преодолеем това. Хванах се за главата.

Част от зимната колова маркировка и "обезопасителното" въже пълзящо по земята. Ако не за обезопасяване, поне за преден план се вписа. :)

И нагоре, откъдето спускаме. Определено не беше за котки. Снега беше малко, а с тях щеше да падне голям смях. Добре, че прибрах апарата, защото можеше да остана без него. Тъкмо го сложих в чантата и на едно каменно стъпало се подхлъзнах с левият си крак и паднах на него. В това време десният отиде под него и силно се сгъна в глезена. Не изпитах кошмарната болка присъща за счупване и след 300 закани по нечии адреси станах и продължих със заострено внимание. Тук работата е доста сериозна. Трябва да се слиза с повишено внимание, защото сакатлъците стават бързо. Чак не ми се мисли какво можеше да ми се случи, със счупен крак да слизам надолу ... Горещо, не препоръчвам на никого слизане от тук. Стъпвах без никаква болка, докато се настроих за следващите няколко серии.

Стигнахме невредими до хижа Вежен, откъдето след почивка трябваше да се занесем и до Рибарица.




Бяхме проучили за пряка пътека, която след около два часа спуска точно до пътя в селото. За бога, никога не слизайте от там !!! Осемстотин метра денивелация, за около три километра спускане по стръмно дере, което както се очертаваше в следващите три часа щеше да се опита да ни затрие. А дали пък ние не си бяхме виновни сами? Паданията - след двадесетото спрях да ги броя. Смъквахме през шума с дълбочина от половин метър, под която се криеха всякакви капани от хлъзгави клони и камънак. Жив глиганинг, откачена работа. Две от паданията ми завършиха с по тридесет метрови спускания. Скоростта набирах бързо, няма спиране. По чудо не изпочупих техниката. Играехме си на руска рулетка със здравето. Уверих се, че в Южен Джендем терена беше по лек. След като слязохме се огледахме. Ами,... нямаше жертви, усмихнахме се и право към колата. Късмета здраво работеше за нас. Здрави сме, а и слязохме по светло. Щеше да е голям купона, който е гледал филма "Спускане в тъмната гора". :) Рядко завършвам с репликата - "Следват възстановителни процеси" , но в предвид обстоятелствата ще се наложи.

До скоро. ;)

понеделник, 12 декември 2011 г.

Рибарица, връх Кукуй, връх Кавладан, хижа Ехо, връх Юмрука, връх Вежен и хижа Вежен - ден 1

     Действието предстоеше да се развие в резерват Царичина, а както в повечето преходи изпълнени по подобен сценарий, лудостта надделя над иначе здравия разум. Обичайните "заподозрени",  ранно пътуване и прекрасният пъклен план, в който отново щяхме да се забъркаме. Като замисъл изкачването на връх Вежен 2198 м. не звучеше зле, но маршрута, който избрахме следваше да увековечи авантюристичните ни действия и да ни сложи по две обеци на ухото. Може би трябваше да започна с изречението - "Не правете това в къщи", след малко ще се разбере и защо? Както се знае, от село Рибарица започват десетки маркирани и немаркирани пътеки, водещи в приказните иглолистни гори на едноименния резерват. Ние се явяваме от този тип хора, които както ще стане дума по-късно, обичат да им е трудно. Предстоеше да атакуваме Вежен, третият по височина връх в Стара планина, (в последствие се наложи редакция, Вежен далеч не е третият по височина връх в Стара планина) по труден, но много красив маршрут.

Пристигаме почти по светло и докато Ники разучаваше местната обстановка и уточняваше маршрута, аз направих няколко забивки, от които излезе това. Рибарица се отърсваше от следите на нощта, а облаците червеникаво подаваха първи слънчеви лъчи.

Не се мотахме дълго, че студа щипеше и скоро заприпкахме по така нареченият затворен маршрут за хижа Ехо. Казвам затворен, защото пътеката не се поддържа от 30 години, това разбрахме по късно от хижарката на хижа Ехо.

Къде явно, къде не, успявахме да се придържаме по пътеката и едва доловимата маркировка.

От време на време спирахме за снимки и пак напред. Доста път ни чакаше.

Заснежените северни склонове на Вежен връх, водещ челните класации по височина след Ботев, голям Кадемлия и други... Това ни очакваше в утрешният ден, а именно да опитаме да изкачим заветната кота - 2198м.

И поглед назад. Рибарица остава в ниското, селцето спи, докато нашият ден е започнал отдавна. Ранното ставане ни изтерзава с набирането на височина, но зимния ден е къс и трябва до обяд да стигнем на хижа Ехо. Поне плановете бяха такива.

Отново в посока Вежен, този връх се очертава да получи голямо внимание, през целия престой. В ляво т.нар. връх Кукуй, по който минава пътеката. Стръмен, скалист и изненадите, които криеше под заледените листа. Някъде тук, като по поръчка излезе силен и студен вятър, следва обличане и.....

..... снимки - не се сдържахме, наложи се да подредим разни гледни точки, като тази с дървото на преден план. Вежен - изглежда толкова близо, а е толкова далеч.



Последен поглед през обектива, а след това изкачване на връх Кукуй.

Върхът ни спуска към Кукуй дере, а надписи като този смайваха погледите. На половината път от прехода !?!, логично е табелки от този род да бъдат поставяни в началото на пътеки, които са затворени поради една или друга причина. Ние знаехме за това, но дали някой, който тръгне по тази пътека и не знае, ще се върне? Все пак е изминал половината път! Продължаваме напред.

Дерето ни очаква. Ако и аз бях сложил алпийските котаци нямаше да се пилея по склоновете като пиян скиор, но... пусти му и мързел.

Борбата струваше усилията, видимостта подчерта ясно северна България.



Оттам идваме, но откъде точно и аз вече не знам, стръмно е до болка. Стискаме зъби и в борба с ледения вятър продължаваме по план. Малко по-късно пейзажа щеше да ни възнагради с гледки във всички посоки.

Връх Кавладан добавя стратегически завършек на замисъла ни - снимки във всички посоки. :)

Към хижа Ехо и връх Юмрука, който също се вписа в плановете ни за деня.


В посока изток, алпийското било се белее, вижда се дори Ботев - първенеца на цялата тази Старопланинска мания, която ни е обладала в последно време.

Към хижа Козя стена, интересен релеф, май се озовахме на чудесно място за релакс на сетивата. Забравихме и за вятъра. Въртяхме се да запечатаме всичко, което ни подари природата в този красив зимен ден. Няма да се оплаквам поради липсата на сняг. Това, което се случваше и гледките на хоризонта запълни празнините.





Хижа Ехо след топъл чай, погледа е от пътеката за връх Юмрука. Натам ни отвежда приключението. Слънцето ще се скрие скоро. Трябва да побързаме, за да хванем същинският залез от там. Да бързаме, да бързаме, но..... не ни се получава.


Тичах като обезумял, търсех разни интересни гледни точки, разпъвах статива. В общи линии извършвах странни движения. Оприличавах действията на свободен електрон. :)


Параклисчето в посока връх Юмрука - прилично украсява студения камънак.


Цветовете посиняха, слънцето скоро щеше да залезе зад връх Вежен и Старопланинското било.

Има още до горе, а закъснявахме, затова реших да снимам каквото дойде, така или иначе можеше да изпусна същинската част. Трупах кадри на принципа колкото-толкова.

Ники ме беше изпреварил и позираше гордо с новата си придобивка - пикела на Petzl :).Като няма сняг, поне добре се вписа с него и огряните скали.

Тук снимах тази безцелна изгъзица със Средна гора и почнах да тичам по пътеката. Залеза нямаше да си отиде без бой.

Май успях, на време запечатах и това -  връх Юмрука, фотограф и връх Вежен със заснежените склонове. Фотографска идилия. Радвах се тайно и.....

.......запис в книгата за гости, след което право към хижата. Излезе и онзи вятър - леденият. Какво по хубаво от един топъл чай. Запасите ни бяха на изчерпване, отдадохме се на заслужена почивка, все пак утре щеше да падне голямата борба. Вежен ни очакваше!

СЛЕДВА - Връх Вежен