вторник, 13 декември 2011 г.

Рибарица, връх Кукуй, връх Кавладан, хижа Ехо, връх Юмрука, връх Вежен и хижа Вежен - ден 2


ВЕЖЕН ВРЪХ
 
    Ситуацията, така да се каже не беше от най-обнадеждаващите. Събудих се доста рано, не можах да спя спокойно, чувствах дори слабост, дали не прекалявам с парацетамола? Понякога се предозирам, дори да го използвам профилактично. :) Изпих едно кафе по принуда и отърчах навън да видя какво ще ме завари там. Времето се влошаваше!

Реалността беше такава. Вежен покрит от сиво-синкава пелена, вятър, студ, а за похлупак започна и да вали. Понякога на планината не и е до смелчаци като нас, и ни посреща навъсено, и негостоприемно.

Настроението ме напусна съвсем и след дълго опаковане на багажи и инвентар, се навлякохме с всякакви дрехи в подготовка за път. Мислех и за резервен вариант - евентуално спускане по друг маршрут, все пак зимната планина е коварна, въпреки че този път се бяхме подготвили зверски. Котки, пикели, пухенки, само сняг дето липсваше. :) Ако времето продължи своите игри, прехода щеше да се превърне в кошмар.

Тъкмо тръгнахме в посока връх Вежен, когато видяхме това. Слънцето се опитваше да пробие, разчупвайки мрачната същност на утринната сивота. Имахме едно на ум, но не таяхме много големи надежди.

Продължаваме по билото през т.нар. "ветровита папратлива". Заслужи си името, вятъра свиреше здраво, а в далечината, като че ли шансовете се увеличаваха. Облаците започнаха да се раздигат и да просветлява, дори спря да вали, което май беше най-важно. Така настроението се пооправи. С бодра крачка и напред.

Каменната порта и гледката към Вежен връх и билото. Облаците шареха, докато слънцето довършваше предварителния ни сценарий. Май щеше да ни пощади. Спря да вали, само вятъра остана, но... да не ставаме нахални. :)

Малко по напред облаците красяха снагата на vryh Вежен, преминавайки транзитно в хаотични посоки.

Бели и пухкави, небето съвсем просветля, време е за снимки. Не мога да отрека, ръцете ми на моменти премръзваха сериозно от постоянното сваляне на ръкавиците, но се радвах най-искрено на подарените моменти.


Камъни, сняг, вятър, студ, мащаби докъдето погледа стига.

В посока на изток, откъдето идваме също бе интересно.


Поредното изкачване ни доведе и до тук - кота 2198м. Връх Вежен - ширини, буйни ветрове, перфектна видимост. Очерта се да прекараме поне половин час в снимки и тук. Трудно се стоеше, но единадесетте часа бъхтене до тук не оправдаваха да го подминем просто ей така.

Сигналът за тръгване се породи от обездвижените ни пръсти, които на моменти отказваха да натиснат спусъка на фотоапарата. Сигурен знак да продължим. :)

Моменти като този ме изкушаваха и принуждаваха отново и отново да свалям ръкавиците. Билото и един юнак в далечината за мащаб.

Не пропуснах да се обръщам от време на време. Назад май се случваха по-интересни сюжети. Изникваха нови и нови облаци, които преминаваха гратисно през заснежената картина.

Пренесох се на друга планета.





В далечината на запад се откриват следващите върхове. Сигурен повод за последващо посещение. Щеките някак си допълниха и предният план за пореден кадър. Така или иначе нямаше голям избор при сформиране му. Това допълни планинската идилия.

Нещо ми се губи, ама тук ще да е. Мястото, от което почнахме да слизаме на север, в посока хижа Вежен по зимната маркировка. Терена смесен, камъни, лед, пързаля се.

Като погледнах, трябваше да преодолеем това. Хванах се за главата.

Част от зимната колова маркировка и "обезопасителното" въже пълзящо по земята. Ако не за обезопасяване, поне за преден план се вписа. :)

И нагоре, откъдето спускаме. Определено не беше за котки. Снега беше малко, а с тях щеше да падне голям смях. Добре, че прибрах апарата, защото можеше да остана без него. Тъкмо го сложих в чантата и на едно каменно стъпало се подхлъзнах с левият си крак и паднах на него. В това време десният отиде под него и силно се сгъна в глезена. Не изпитах кошмарната болка присъща за счупване и след 300 закани по нечии адреси станах и продължих със заострено внимание. Тук работата е доста сериозна. Трябва да се слиза с повишено внимание, защото сакатлъците стават бързо. Чак не ми се мисли какво можеше да ми се случи, със счупен крак да слизам надолу ... Горещо, не препоръчвам на никого слизане от тук. Стъпвах без никаква болка, докато се настроих за следващите няколко серии.

Стигнахме невредими до хижа Вежен, откъдето след почивка трябваше да се занесем и до Рибарица.




Бяхме проучили за пряка пътека, която след около два часа спуска точно до пътя в селото. За бога, никога не слизайте от там !!! Осемстотин метра денивелация, за около три километра спускане по стръмно дере, което както се очертаваше в следващите три часа щеше да се опита да ни затрие. А дали пък ние не си бяхме виновни сами? Паданията - след двадесетото спрях да ги броя. Смъквахме през шума с дълбочина от половин метър, под която се криеха всякакви капани от хлъзгави клони и камънак. Жив глиганинг, откачена работа. Две от паданията ми завършиха с по тридесет метрови спускания. Скоростта набирах бързо, няма спиране. По чудо не изпочупих техниката. Играехме си на руска рулетка със здравето. Уверих се, че в Южен Джендем терена беше по лек. След като слязохме се огледахме. Ами,... нямаше жертви, усмихнахме се и право към колата. Късмета здраво работеше за нас. Здрави сме, а и слязохме по светло. Щеше да е голям купона, който е гледал филма "Спускане в тъмната гора". :) Рядко завършвам с репликата - "Следват възстановителни процеси" , но в предвид обстоятелствата ще се наложи.

До скоро. ;)

1 коментара: