понеделник, 5 декември 2011 г.

Беклемето, заслон Орлово гнездо, хотел Дерменка и хижа Пешовата мъка

   Дойде и времето и на тази публикация. Дълго го отлагахме, а е,... дето се вика 'на една ръка разстояние'. Замисъла се случи по реда на нещата, освен плана ни за зимен преход до там. Искаше ни се снежец, въпреки че се случи лято, но по реда. Както си е думата трябваше да се доберем до Беклемето, най-високата точка от прохода Троян-Кърнаре, който както се казваше в една реклама... този път не беше затворен поради ремонт :). Стандартните процедури ни сполетяха наново, с ранното пътуване по безлюдните пътища на републиката. Заформихме се в голяма компания, а това аналогично допълни количеството на испитата в последствие ракия. Извода - 'ракията е враг на нощната фотография' е цитат от фотографската извадка. Установихме се на хотелите намиращи се под паметник Арката, защото сме чували за набези по колите от ромската общност, което допринесе за това решение. Иначе трябваше да тръгнем пеша от самата Арка.

Разходката по билото  е приятно начинание, пътеките са почти по равно и съвсем спокойно този преход може да се използва от неподготвени (начинаещи) планинари. Не визирам екипировката, в лошо време тя си е напълно задължителна, а нивото на трудността. Час и половина спокоен ход до заслон Орлово гнездо.

Началото. Малко стръмно, но пълен кеф няма, така че изкачваме се покрай ски влека, минавайки покрай хотелите.

Почти веднага усилията се възнаграждават, затова - наслаждаваме се на гледката и снимки, преди да продължим напред.

Северните части на България с прилична видимост, все пак подобна такава тук си е рядкост.

Понабрахме малко височина, след което почти по равно.

Показа се и Арката на заден план, а на преден - пречкащ се никонианец, в безплодни опити да заснеме нещо :). Както си е думата - едни се опитваха да снимат, а други... направо си се мъчеха.

В далечината връх Вежен - страхотна видимост, мащаб и заснежените му северни склонове.

А на юг Рила планина гордо извисява заснежените била.

И отново към Вежен връх, казват че зимно изкачване там си е жива мъка. Ще трябва да го проверим, поне да опитаме?


Нямаше как да не запечатам и трите планински цветя, които допълваха компанията ни, за което се наложи да потичвам напред.

Не избегнахме среща и с балканско говедо, едър индивид пасящ на воля, гледаше ме 'като слон в стъкларски магазин'. Идеалния сценарии за пасторалната идилия. Кравичка, пасбище и заснежени върхове. Какво повече от това?


И другите членове на стадната дружина. Докато ги заобикаляхме някой каза: добри кравички, добри:). Абе добри добри, ама да не са ви в къщата :).


И отново към връх Вежен, в по близък план.

Докато се занимавахме със снимки на крави и други местни обитатели неусетно наближихме и заслончето. Чисто, спретнато, уютно, а и се заформяше да е изцяло наше за нощта, но дотогава имаше много време. Прекрасния слънчев декемврийски ден беше пред нас и след билков чай разходката следваше да продължи.

В последствие установих, че поляризационния филтър се е престарал, затъмнявайки небето до неузнаваемост.

На тази снимка май е по-добре. Цветовете са по-естествени, а предния план по-светъл. Трябва да внимавам, все пак винаги прекалявам с това.

Посоката на разходката следваше пътеката за хижа Дерменка (Дерменкая). Ясно се открояваха Амбариците, големия Купен и Ботев връх. Видимостта беше на макс.





До пътеката имаше локва, която доближаваше около половин метър дълбочина.


Налазихме я с риск да се лишим да се върнем сухи, докато леда скърцаше застрашително, но ни се размина без измокряне. Пързалянето ни стигна.


Почти неусетно стигнахме и до тук - хижа Дерменка или по скоро хотел, ако се съди по това, което се случва тук през малките часове на почивните дни. Добре, че спалните помещения са в отделна сграда.


Хапване, почивка и приказната гледка на метри от хижата.


Имахме много време, този път не се нагърбихме с тежки 12 часови походи, затова се отбихме и до хижа Мъка или както още е известна - 'Пешовата мъка'. Незнам защо, дали Пешо се е мъчил или просто ей така, но сградите бяха пред разпадане. Абе мъка. Изпочупени прозорци, ромски набези и нормалното или по скоро ненормалното ни чувство за самоунищожение - тонове боклуци, стъкла, разхвърляни наилони.

В обратна на хижата посока се вихреше усърдна 'фото дейност'. Трима никонианци бяха като накацали по ръба и щракаха на посоки. Позабавляваха се, а после ми освободиха площадката, да поснимам и аз.

В югозападна посока.


Останки от 'Пешовата мъка'.

И югоизточните склонове.


Незнам дали това, което се случваше в следващия кадър е нормално, или просто се забавлявахме, но...? На една стара постройка имаше два стари фотьойла и две табуретки. Перфектна предпоставка за следващото кадриране. Подредба за чудо и приказ. Къщата си имаше дори дограма и щори, абе обзаведохме перфектния кадър. Отзад дори ни мятаха. По пътеката минаха хора, посмяха ни се, метнаха ни и те, да не сме сами :). Не бях ходил на 3D кино, е сега ми се отдаде шанс. Хилех се истерично, все едно не съм си пил хапчетата. Нямаше лошо във всичко това. Убивахме време до вечерта, а и няма да излъжа, че се позабавлявахме сериозно. Помислих и върху това как би реагирал един психиатър, гледайки подобни действия. Щеше да се гордее, че е завършил това, за което е учил :).

В размисли и страсти наближи и същинската част. Залеза над Средна Гора.

Разни индивиди смущаваха спокойствието вдигайки пушилка и шум до небесата.

Нормално е, нали живеем в България?

През целия ден беше топло, но след като слънцето взе да се прикрива зад хълмовете, планината показа щипещото въздействие на ниските декемврийски температури. Облякохме якетата и се втурнахме около заслона, да запечатаме последните топли цветове.


Намерих си място, от което да виждам  към Южна България със Средна гора, както и към Ботев връх с алпийската верига.

Това беше добра стратегия, защото докато дебнех жълто-червените нюанси, заснех и това. Ботев връх окъпан във виолетовата окраска на отиващия си ден. Бая въртене падна, чак ми се зави свят. Доволни от кадрите и емоциите през деня влязохме на топло в заслона. Там в засада дебнеше 'врага'. Като казах - 'ракията е враг на нощните снимки', имах пред вид точно това :). Изкуших се изпивайки една, след което облякох  пухеното яке и се втурнах в студената нощ.

Звездно небе с луна в гръб. Не можех да удържа на изкушението, а и не исках. Коминчето пушеше, компанията се беше сгушила край камината, а аз излязох да насъбера студ. Малко труд, все пак нали трябваше да заслужа втората ракия :). Видяло се е, скоро трябва да се повтаря, само че със сняг.

Три кадъра, с три падащи звезди. Това не бях си го пожелавал дори като дебнех персеидите на свети Лаврентий.

Късмета тази вечер работеше за мен и след подобаващо намръзване се прибрах на топло да покажа кадрите. Никонджиите чакаха само това и започнаха да ме оспамват: не е на фокус, било центрирано. Хайде наздраве и без лоши настроения. Прекрасен ден с хубаво начало и уютен край. Какво повече му трябва на човек. Хижарят Наско се присъедини към нас и ни разказа някоя и друга история, и тогава живота придоби друг смисъл.

В следващия ден бяхме наумили да заформим едно село Старо Стефаново, където са Дядовите къщи, а и за водопад подочухме нещо. Така, че до нови срещи и дано не съм дотегнал на никого с километричното писане и снимки. :).

2 коментара:

  1. Еее... да, довечера ще взема снимките от колегата и ще показвам :).

    ОтговорИзтриване