събота, 13 август 2011 г.

СУИФТ ТЪТЪЛ и проклятието на Персеидите

     В годините на снимки, дълго време бях преследван от две фотографски мисли. Снимане на светкавици ми се фиксира в главата, с резултатното образуване на мозъчна гънка. Друго, което ме тормозеше наред с това, бе реализацията на снимков материал през нощта в някое гробище, със зловещите лунни отражения на плочи и звездните следи.
В месеца на Персеидите - сълзите на свети Лаврентий и пика на активността на потока, около 12-13 август, повода за снимки беше обещаващ. Наричат Персеидите сълзите на свети Лаврентий, защото пикът им е около деня на светията, който е покровител на подрастващи, библиотекари и готвачи. След няколко дневна облачност придружена с дъждове, настъпи дългоочаквания ден.

Бях отказал да се паля, след няколкото неуспешни опита за снимки по Дунавската равнина, но този път повода беше добър. В деня, в който очаквах активността на Персеидите да превиши активността на спорадичните метеори и останалите потоци, обмислях сериозно възможността за евентуални композиции по непознати до сега места. Облачността се разкъса като по поръчка, а небето засия, като в предишните ми опити за залезни цветове.
Натоварих колата с грешки, взех апарата и хукнах да гоня залеза по къси гащи в бодливите поля. Мързелът ражда таланти, та така и с мен. По планините ходя екипиран до зъби, но да се сетя да обуя дълъг панталон по трънливите сукаци,… не се досещам. Както казах, хукнах да гоня залеза, че да се установя и намеря гледни точки, преди да се стъмни и полазих по полето, с доволно ухилен вид, достатъчен да предизвика злобно - изгладнелите комари.

Неуспешно снимах в посока града и телевизионната кула.

Бях на косъм да изспусна залеза.

Осуетиха веднага опитите, за каквато и да била композиция, с бръмчащо гневния си вид. Ех, ех Мартине, защо не взе Аутана. Тръгнах да бягам из полето към колата, времето летеше, а аз определено бях с нагласа за отвръщане на удара..

Снимах и в обратна посока, без никаква конкретна цел. Луната изгряваше бавно над виолетовите отенъци в краят на деня.


Обърнах се назад да запечатам телевизионната кула още веднъж.

Сложих си колана, наредих се примерно с шейсе и потеглих към нас. Намазах се подобаващо и тръгнах към второто замислено място, където да поснимам звездните следи.
Тръпки ме побиха, с това увеждам какво ще се снима! Гробища на лунна светлина! Разтоварих техниката и молейки се поех по бетонната пътека, която потъна в нощта.

Лоша работа си казах аз, гледайки пълната луна. Композиции ще има, това си е факт, но небето - силно осветено. Всеки гледал безкрайната звездна шир знае, как това променя яркостта на звездните тела. Силно информиран и подобаващо мотивиран за броя на падащите частици, проникващи със скорост от над 200 000 километра в час, се ослушвах зяпайки празното небе. Мъждукаща светлинка привлече замечтания ми поглед и се установих за първият пробен кадър. Нагласих жилото и щракнах, запечатвайки първите тридесет секунди от зловещата нощ. С щракването на затвора свещичката угасна, което ме докара да изпадна в резонанс.

Поех в някаква посока, в търсене на следващата цел. Сложих статива и фокусирах вниманието, към зловещия силует на електрическия стълб в далечината. Смс прониза тишината, а почукващата мелодия отекна в нощта. Млясках поредната дъвка и се озъртах като слънчоглед в облачно време.

Помотах се гледайки звездното небе и продължих,  в търсенето на гледни точки. На пръв поглед изобилието е голямо, в предвид броя на паметните плочи, но реалността е друга. Или някоя тревичка ще се запречка, а и гонех посока  обратна на тази, на лунната светлина. Телевизионната кула пронизваше в червено сините звездни нюанси. Реших, въпреки светлинното замърсяване над града, да пусна апарата да снима на там. Получи се интересно, в предвид реалността. Апарата си експонираше, докато притрепервах от първите писъци на изгладнелите чакАли. Да кажа, че ми е било скучно, ще излъжа, затова продължих да се наострям като хищник преди лов. Сблъсъка на прилеп в мен довърши остатъците от нервната ми система, а красивите персеидни следи падаха зад апарата. Комарите се скриха, което си обясних с появата на летящите мишоци.

Електрически стълб беше поредната идея за кадър, през който да впиша звездното небе. Тръгнах по тревите извън парка и с хиляди пришки успях да довърша нервната си система. Конструкцията се извисяваше зловещо, а опитите ми за фокусиране отново се провалиха. Светих с челника, опитвах какво ли не, но кадрите след това изглеждаха разфокусирани. Ще се върна с нова идея някой път, пък да видим. Изникнаха някакви движения откъм тревите, но аз вече бях посвикнал със странните звуци и не обръщах особено внимание. Явно и полските мишоци се наслаждаваха на персеидния поток. Незнам за какъв пик става дума, или аз нямах особено късмет, но успях да мерна 3 такива за целия престой.

Не че нещо, но ей така от яд си щракнах за последно, в посока стълба и се прибрах.

Реших да завърша с нещо свежо, за да разчупя малко мрачно-зловещият стил.

До скоро, надявам се някой да не ми е сърдит.

7 коментара:

  1. Е чак :) Имаше емоции, не съм герой!

    ОтговорИзтриване
  2. На мен ми е криво през деня да се размотавам там, дали с или без причина, а ти персеиди си дебнал. :)

    ОтговорИзтриване
  3. Фотография се нарича това, диагноза е, а желанието за снимки... разчупва представите за страх :)

    ОтговорИзтриване
  4. Аз не можах да хвана нито един метеор. С тази луна беше зле, аз с очите си видях най-много 3-4 за два часа седене. И всичките бяха в обратната посока на там където фотоапарата не гледа.

    ОтговорИзтриване
  5. Благодаря Галя. :)

    ivanator и аз така за целия престой бях свидетел на 3 - 4, но и при мен в обратна посока! Пък и ярката луна развали плановете, явно така се виждат само по ярките. :)

    ОтговорИзтриване