петък, 26 август 2011 г.

Хотнишки водопад, Мусина, Еменски каньон

   ЧАСТ 8

    Залеза над Бузлуджа  ни зареди доволно, за изморителния път до Хотнишкия водопад, в село Хотница. По тъмна доба там нагласихме и лагера, под светлинката на мъждукащите челни ламби. Времето за сън беше ограничено, а машиналното сутрешно събуждане, ни изпрати по ранинка до красивия воден пад, в местността Кая Бунар.

Знаех какво ще получа като снимки от тук, но все пак опитах, нагласих статива и запечатах озарените от първи слънчеви лъчи - скали.

Вертикална ориентация, с красивата къдрица на копринения воден пад.

И отново озарените скали, с поглед от ляво. Добра светлина, уцелихме точния момент.

Отново щракнах във вертикала,...

... след което си потърсих и нещо за преден план, с което приключихме от тук. Не изкачихме екопътеката до горе, а направо събрахме нещата и потеглихме към село Мусина и Мусинската пропаст.

Мусинската пропаст, около село Мусина, не се представи подобаващо, след всичко видяно до този момент. Бяхме наситени на гледки и с това запълнихме айляка, на последния ден от разходката.



Подобаващо беше да завършим сървайвър серията и с нещо от дълбините на еменския каньон , за който съм писал и преди. Скали, река, водопад и сполучливата фотосесия очакваща ни там.

Още със слизането от каньона се започна.

Както казах - започна се, заредихме се стратегически и защракахме по бутоните.

Веднага си харесах разни камъчета, които за да впиша, се наложи да понагазя и в студената вода. Установих се и поработих върху няколко ракурса.


Пробвах и разни детайли, с малка част от водния пад на водопад Момин скок.

Както и с целия.


Позаиграхме се и със скоростите на затвора на апаратите. Един натискаше спусъка, другият хвърляше камъни във вира. Не ни беше скучно.

-с висока скорост на затвора и отсеченото падане на камъка във водата.

- и с ниска скорост, със замазаното му движение.

И без да хвърляме камък пак се получи добре, макар и леко скучно.

Хайде пак с камъка, да разчупим скуката:). Отстрани погледнато бяхме само за снимка. Трябваше ни трети човек, да ни документира, та да се посмеем заедно :).


Имаше и едно по малко дърво, люлеещо се от не толкова спокойната вода във вира. Идеите и тук не закъсняха. Снимахме го ей така, с поглед към пещерната ниша.

После не пропуснахме и да го изстреляме на вътре, в рисуване на движението, което извършваше.

И пак със скалите, около водопада и още по ниска скорост. Не е нужно да вмъквам, че отново забравих неутралния филтър в колата, то си се подразбира.



В посока Момин скок, с дръвчето и мехурите по траектория на движението му.

И пак, този път без движение. Изчакахме водата да се поуспокои и забихме на ниска скорост, а дръвчето си стоеше мирно. Позираше :).

Хладината около вира и влизането ми във водата, след горещината на разходката до тук, ме пресече здраво и за последните няколко снимки платих с два дена на легло. Но без лоши настроения. Заредихме душевните батерии на макс, наснимахме се подобаващо, че още ме болят пръстите. Определено излекувах фото-абстиненцията, в която бях попаднал.
Подобаващ фото завършек на лятото и трескаво очакване на есенните цветове ;).

четвъртък, 25 август 2011 г.

Ветрогенераторен парк Бузлуджа и Бузлуджа

    ЧАСТ 7

   В предпоследната част от поредицата, ще проследим какво се случва на Бузлуджа. Бяхме се заканили да се върнем някога там, а това някога дойде съвсем скоро, след снощния неуспех. Идеята беше да снимаме ветро генераторите  на залез, с ниски скорости, размазващи движението на перките им. Паркирахме се на паркинга, под паметника Бузлуджа и се спуснахме надолу, в посока ветро генераторния парк, в търсене на удобни позиции. Все пак от там трябваше да запечатаме и нещо красиво, а не да си тръгнем със спомена от разрухата, в съоръжението от предния ден, наподобяващо летяща чиния. Установихме се на едно възвишение по полянките около Бузлуджа и зачакахме настъпването на залеза. Както се предполагаше, припряността отново ми изигра кофти шега. В бързината бях забравил неутралния филтър в колата, без който по-дълги експонации, биха били невъзможни, в осветеността наоколо. Все пак целях бленда около 8-11, която да добави по рязък вид на кадрите. Замислях да се върна до колата, но силите ми вече бяха кът и злобно се примирих с действителността :). Седнах на тревата, в трескаво наблюдаване на стелещата се облачност.


Облаците се движеха бързо, но светлината беше много плоска, с което опитите се сведоха до няколко монотонни кадъра, от цялата безсмислена серия.

Слънцето беше зад нас, скрито в облачност, което допълнително усложни снимачната обстановка.

Щракахме си от ей така, да минава времето.

Реших, че в обратна посока може да е интересно и спрях с плоските опити, и без това загубихме много време тук.

Да определено смяната на стратегията ни поднесе приятна изненада. Гледката към Бузлуджа изглеждаше зрелищно, в допълнение с бурния вятър който излезе. Облаците сменяха цветове и форми, а ние затрупахме стативите с камъни и защракахме като за последно :).

-от оранжево,

-през мрачно сиво,


-до огнено лилаво.

Интересно се получи и със силуета на колегата.

И кадъра, който ми допадна най много от цялата бърза серия, с размазания облак в лилавото небе.

Ако бяхме позагубили още малко време в обратна посока, щеше да си е чиста загуба, все пак фотоматериала е бил зад нас, скрит от хълма, под който бяхме. Останах доволен, не мога да си кривя душата. За по малко от пет минути наснимахме доволно. Не че мрънкам, но идеята за палаткуване тук оставихме за по добри дни и вятъра ни занесе до колата, откъдето поехме към село Хотница. Там щяхме да се установим за сън и рано сутринта да атакуваме изгрева над Хотнишкия водопад :).

Язовир Жребчево - църквата "Свети Иван Рилски"на потопеното село Запалня

    ЧАСТ 6

    На там ни отведе пътешествието, след Мъглижките изпълнения от предната част. На ръба на силите си по обяд, пристигнахме около напечените пущинаци на Язовир Жребчево, четвърти по големина в България и апокалиптичната суша, която заварихме там.


Доста ревизионно го раздаваше като за четвърти по големина в България, на фона на погробената църква, отстояща до него.

И тук срещнахме пущинак и разруха ръка за ръка, в дъното на водоема.

Крепяща се от вярата събрана в нея и добрите намерения, отново огледало на всичко случващо се у нас.


В приют и тоалетна на местните овце, със зловонни миризми. Погром в разрушената ни държавица.

Не църква, а тоалетна, това видях. Тъжно е отражението в такава огледална ситуация.

Определено мястото заслужава да се снима потопено и от вода, която сигурно на пролет ще е в излишък. А сега се отдалечихме под едни дървета на сянка, в следобедна почивка. Емоциите и умората ни дойдоха в повече. Студената диня, която сцепихме под пъстрата сянка, ни помогна да се дозаредим и продължим пътешествието си, в напечения летен ден :). Бяхме се заканили на ветрогенераторния парк на Бузлуджа, пък да видим какво щеше да покаже сабята ;).

Мъглижки манастир ”Св. Никола” и екопътека ”Винишки камък”

    ЧАСТ  5

    След коприненото утро, около язовир Копринка и чистия изгрев, на който станахме свидетели, колата пърпореше по подбалканската линия в посока град Мъглиж. Пътя хубав, а масивите на Стара Планина и Средна Гора предоставяха гледки, за настроението съпровождащо ни до там.

Мъглиж - малко градче, скътано в усоите на Мъглижката клисура. В читалището там се намира една от най-богатите сбирки на минерали в България.
Мъглижкия манастир "Св. Никола" също представляваше интерес за нас, скрит в планинската пазва на Стара Планина на два километра северно от града. От 1922г. манастирът е девически. По настоящем е действащ и се обитава от няколко монахини.

Допърпорихме и до там по стръмния път, готови за още душевно зареждане в тридневното приключение, което започна да се превръща в одисея :).

 Мъглижкия манастир, това заварихме на входа му.

Постройката на манастирския комплекс.

Спокойствие цареше там вътре.

И още един кадър от двора в посока комплекса.

Всичко беше чисто, свежо, заредено с душевна красота. Спокойствие и цветна хармония, неприсъщи за шумния град.

И тук не пропуснах, прибягвайки до дребните детайли, които цветно радваха очите.

Манастирската църква в задната част на двора и покрития и с иглолистни бодли покрив.


От ляво на манастира по изградена пътека, се стига до местната природна забележителност 'Винишки камък'.


Измамното и начало започва с 'приятно' ръждясала табелка, на която пише 1 километър! Казахме си, някой шегобиец е изрисувал с боя нулата до единицата и значението на надписа придобиваше други измерения. :) Както се убедихме по натам, шегобиеца е бил съвсем прав. Определено километрите не бяха 10, но бяха доста повече от един. Маркировка имаше по дърветата,  докато не я изгубихме напълно, продължавайки по правия път, който прерасна в непревземаем сипей.

Върнахме се по-надолу и хванахме някаква уж 'маркировка' от наредени камъни, по свиваща пътека, която стръмно ни изведе на красивото погледно място. Браво на човека играл си да реди хилядите камъни по стръмният лъкатушещ сипей, отбелязвайки по този начин пътеката до 'Винишки камък'. Една стрелка ако имаше поне на разклонението, нямаше да сбъркаме правилната посока.

Мъглиж остава в ниското.

И поглед към Мъглижката клисура.


И отново към градчето.

И южна България.


И местната природна забележителност.

Икона тук  краси студените скални маси.


В посока стръмната клисура.


Мъглижкия манастир също остана долу в ниското...

... с лъкатушещия път.


Не се сдържах,  водния ми баланс беше сериозно нарушен и се опитах да приложа тактиката на летец. С това достигам до извода, който ще наложа и на вас :), носете си ВОДА. Пътеката е много стръмна и не е един километър! :)

Липсата на вода осуети плановете за продължаване нагоре от Винишки камък, към връх Попък, но понякога се случват и подобни неща. Това оставяме за друг път и заслизахме надолу,  където две групи туристи се връщаха от пътеката, по която забихме и ние, изпускайки 'маркировката'. Упътихме ги за състоянието и разстоянието на пътеката, а тези които бяха по чехли директно си се отказаха :).

Снимах си от ей така и 600 - те шишарки красящи пътеката, след което се запътихме към следващата 'потопена църква', където ударихме на камък :).