сряда, 22 юли 2015 г.

Планината Олимп - връх Скала, връх Сколио, връх Митикас, улеят Локи, хижа Refuge A

Олимп - планината на Боговете

   Олимп беше в плановете за годината отдавна, както и Молдовяну, и Негою в Румъния, връх Триглав в Словения и, абе... не малко неща от света на красивите гледки. Много хора от цял свят се качват в природен парк Олимп в Гърция и правят опит да изкачат първенеца и - връх Митикас. Втори на Балканите след връх Мусала, Митикас се извисява страховито със скалните си зъбери, почти непристъпните улеи взели живота на не малко и смазващата денивелация, от около 2000м.н.в. при изходната точка Приония. 2917м.н.в - това са метрите възходяща денивелация от морето, около град Литохоро, до митичния връх, над който легендите гласят, че Зевс не допускал всеки. Капризното време, мъглите вдигащи се от морето и скриващи гледките за дълго, са само част от суетата на боговете. В претекст ще вмъкна и това, как повече от хората с насмешка казват, че било лудост да се пробва еднодневно да се изкачи върха, с тръгване и слизане в град Литохоро. Общо близо 6000 метра денивелация. Не само, че успяхме да го направим за ден, но и през нощта преди преходa пътувахме като в транс по магистралите от България без да спим и секунда. Като заклет фен на бруталните изпълнения и аз с насмешка казвам това! Не е здравословно да правите така. Рискувате като мен да заспите
по въжето, ако си носите такова разбира се и решите да правите глупости по някой от улеите...

За да внеса яснота, ето една снимка от предвършията на връх Скала към връх Митикас: Часът беше малко след 10, а мъгли и облаци вече вземаха превес над опитите ни да попием колкото може повече от неподправената красота.

Приоритет при плануването на всичко беше прогнозата за времето. Трябваше да има прозорец от най-малко няколко дни със слънце за да се пробваме. В противен случай или рискувахме да се пребием по хлъзгавите скали, или да има мъгли, както се оплакват хора пробвали по няколко пъти без гледка към страховитите скали на планината. 

И тръгнахме. Аз и Катя след тежък работен ден в жегата, петък след работа. Жоро от София с колата. Влакът ни закъсня, с около половин час, спукахме гума още преди да излезем от България, все хубави неща, подксазващи, че може накрая всичко да се обърка и да не я докараме до никъде. Пътувайки, се пробвахме по разни денонощни вулканизатори, не разчитайте на тях. Народът запива здраво, лято е и никой не му дреме за вашите проблеми, каквито и да са те.

Сменяхме се с Жоро зад волана, в последните километри колата криволичеше от едното платно в другото. Липсата на сън е сериозен проблем при подобни начинания. Човек може да стигне, може и да не стигне... И стигнахме по тъмно на паркинга над Литохоро. С гпс, няма как да объркате началната точка от входа на природния парк. Малко след 3ч. в полунощ, вече бяхме захапали по пътеката към хижа Refuge A. Това е основен и най-атрактивен маршрут нагоре в планината. Адреналинът ме тресеше яко и с Жоро занабирахме височина като за последно. Темпото беше сериозно. Знаехме, че ако не стигнем горе преди 10ч. , мъглите ще се вдигнат от морето и всичкия ни труд ще отиде по дяволите. Катя изостана с много още в началото, но беше предупредена, трябваше да бързаме. Жоро тренира усилено по маршрута Ком-Емине в последно време и светлината на мощния му челник потъна бързо в тъмнината на нощта пред мен. Чуваха се само монотонните и забързани стъпки устремени нагоре и мислите бушуващи в главата.

Хижа Refuge A. 1000 метра възходяща денивелация от Приония, паркинга където паркирахме. За 3ч. и половина се стига до нея. Жоро беше стигнал за два, мен ми беше нужен още половин отгоре, не лошо темпо за недоспали, карали цяла нощ и работили в жегата на предния ден хора. Бързо отминах хижата, отчупих половин шоколад и продължих нагоре. Знаех, че без стабилна закуска ще бера ядове, ще ми стане лошо, ще се обезводня и може дори да повръщам, но хлябът остана в Катя, а изобщо не мислех да закусвам без него. Само разнасях купчина храна..... и алпийските котки. Някои улеи бяха пълни със сняг, а мислех да се пробвам по улеят Локи на слизане, ако въобще се добера до горе. И в местността Зонария почти бях пред припадък. Умората ме караше да залитам на моменти, определено неприятно, ставаше ми лошо, спирах често за почивка, макар и да знаех, че това ще ми коства гледката от върха.

Скоро гледките отново инжектираха адреналин в кръвта и почти като на сън се понесох бързо нагоре, изключвайки от съзнанието умората и болките. Такива моменти карат човек да се чувства жив. Няколко групи ме задминаха бързо нагоре, докато спрях да снимам и пия вода, но после си върнах аванса и ги издухах скоростно. А..... Раницата..... Раницата не трябва да се пълни много за успех тук. Моята отиваше към 15 кг. Въже, котки, каска, инвентар, храна, дрехи, лекарства, четири литра вода. С насмешка българи, които ме срещнаха по пътеката, споменаха да оставя раницата някъде, нямало да успея по улеят с нея. И аз така си "мислех", само ме амбицираха... :)

За раниците... Повечето хора се качват от хижите еднодневно с лек багаж и после слизат или на паркинга, или нощуват втори път, което прави цели три дни. Тежката, клатеща се раница, с излишен обем, който да пречи при катеренето на скаличките, не си е работа. Фотоапаратът ми увесен на рамо също беше голяма пречка. На моменти се закачаше за скалите и наистина пречеше много. Човек залита така, губи равновесие, може да падне надолу, а това не трябва да се случва в улеите.

Още гледки към връх Митикас вляво.


Групите от хора, които ме изпревариха преди малко, надолу по пътеката.

Връх Митикас от връх Скала. Шест часа бяха нужни да стигна до тук. Жоро се мяркаше по улея към върха. И той беше наложил сериозно темпо. В последствие се засякохме, той се връщаше по същия маршрут, аз се пробвах към улея Локи. Мислех си, че ако не спирам да снимам, ще ми диша прахта, но не се наех да се гоня с него, почти сигурно щях да се скапя още по-надолу по пътеката. :)

Връх Митикас по пътеката за връх Сколио.

Връх Сколио от връх Скала - острото на преден план връхче.

И малко по-късно към котата.

Към връх Митикас, връх Стефани и морето до град Литохоро, където щяхме да нощуваме на палатка до разбиващите се вълни. Много време и усилия още щяха да са нужни да се доберем до "айсберга" и заслужената почивка. Часът е 10. 


Малко по-късно заех позиция за старт по скалите и улеят извеждащ до връх Митикас. С Жоро се засякохме, той слизаше вече, разказа че е психарско и, че по улеят Локи само се качвали хора, никой не слизал, не се наел да се движи по него... От там исках да сляза и аз, но още не знаех, че скалите са хлъзгави... Скалите бяха издрани от алпийски котки. Когато в моменти на претоварване и липса на сили някой ти каже - не, не слизай, там еди си какво се случва, има мъгла и т.н. , абе не е работа...

Ако инвазията тук не е толкова голяма, ще се справите и без каска, но по улеите, въпреки че имаше и такива хора, хич не е удачно. Улеят Локи е взел десетки жертви в годините. Преброих осем паметни плочи, рапелните установки не ги броих изобщо. Краят на юни е бил поредния случай на необмислен подход там, естествено с последвал смъртен случай. Хората масово в стремежа си да минат по улея, се движат дори по маратонки, както видях и събарят камъни, слизат с гръб към скалите, преминават заснежени участъци без котки, все психарии... Ако сте с водач, той ще се стреми да ви преведе и е вероятно да успеете, но лично за мен беше психарско. Много хора, всеки устермен да се "докаже"...

Подхода от връх Скала към връх Митикас. А мъглите в ниското напираха и плъзнаха с все сили. Почти бях закъснял. Мамка му, строших се от бързане, залитах, не бях закусил, труден ден... Не бях се натоварвал с преход от близо два месеца. Краката ми се схванаха зверски под връх Сколио преди малко, но приложих разни трикове и успях да върна подвижността им. Нормално е при рязко набиране на денивелация с часове, това да се случи и ако не предприемете мерки, рискувате да се озовете с крампи и да се наложи да слизате бавно, и мъчително. Има трикове това да се избегне. Заставане в определена позиция, хапчета, масаж. 

Към връх Митикас.

Улеите към Казана.

Катя, с която се чухме по радиостанцията спомена за интересната реакция на хората тук. При спускане на мъгла, всички спирали, при оттеглянето и, продължавали. Аз в това време си спомних за насмешката на хората. Стърчащата фоточанта е голям проблем при откатерване на скалите, пречеше ми сериозно и я псувах звучно, на български, само както аз си мога. На връх Скала имаше сериозна публика. Част от хората тръгваха към връх Митикас, други изчакваха членовете от групата им да се върнат.


Към връх Скала и връх Сколио по пътеката. Тази скала се слиза. Възлов момент преди върховата кота. При мокри скали, екстремно и опасно е преминаването там без рапел, или осигуровка.

Улеят Локи. По-интересния подход.


Платото на Музите, изглед от връх Митикас. Траверса към връх Стефани, най-трудният туристически връх на Балканите, според статистиката. Не остана време, силите ме бяха напуснали отдавна. Знаех, че адреналинът и лудостта ме държат все още изправен, спогледахме се през мъглата и си обещахме нови срещи. Инвентарът подканяше да задрънчи скоро по скалите, време е за слизане през Локи.

Улеят Локи. Слизането беше екстремно, скалите се пързаляха от влагата, доста народ се катереше нагоре, всичко наоколо се ронеше, но дори човек да се уплаши и да реши да се върне, нагоре ще са му нужни огромни усилия. Нямах сили да откатервам надолу, ползвах въжето. Снимах малко, броих паметните плочи да подсиля адреналина, който напускаше вените вече. Всичко ми беше дошло в повече - пътят, не малката денивелация, красивите гледки дори. Бях смазан от безсънието. В улеят се носеше вълна от камъчета и прах, на моменти дори се пробуждах и настръхвах като чувах как хората отцепват ронляка.



Рапелни установки по скалите. Улеят Локи и страховитите скални зъбери на връх Митикас. Поредната сбъдната мечта. Усмивката далеч ме беше напуснала в този ден. Бях щастлив, мислех върху нещата, долу ме чакаше водопад, ледена бутилка кока кола, шумните вълни на бреговата ивица, палатка на пясъка и купища Литохорски комари. Мамка му и живот!!! :) :) :)

В долната си част, улеят Локи.

Слизането беше трудно. Жегата непоносима. Водопадът на входа на парка. Болезнено студената вода охлади спирачките. Изкъпахме се. Снимах водопад, това беше красив бонус към скалистия пейзаж. Вирът беше дълбок над метър.

Катя на плажа. Бреговата ивица и скалните зъбери в далечината. 3000 метра денивелация, студена кока кола, шалте с паркирана салата до него и свеж морски бриз.

Цената на мечтата
Не питай за цената на мечтата -
бори се, литвай, падай и умирай!...
Носи я винаги напред - в ръката,
възкръсвай: ставай, искай и намирай!
Не я затваряй в себе си, в душата...
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта, за красотата!
С възторг и трепет, с вяра в чудесата -
тя ражда и мира, и светлината,
с кръвта заплаща любовта и свободата...
НЕ ПИТАЙ ЗА ЦЕНАТА НА МЕЧТАТА!...
Людмил Янков