понеделник, 22 февруари 2016 г.

Връх Мусала през зимата

    В стихията на покрива на Балканите

Ще си позволя да цитирам един особено ценен приятел, който виждайки зимните ми кадри от връх Мусала, които му изпратих, сподели:

"Мисля, че е крайно време да се кандидатираш за Председател на Асоциация "Млад мазохист". Едва ли има по-достоен от теб да заеме този пост.
Това ще бъде едно заслужено, макар и закъсняло признание за цялостния ти творчески път, който въведе нови критерии за самомразене и любов към мъченията.
Въведените от теб съвършено нови способи за самоизтезание ще оставят трайна диря в световната мазохистична история, в която отдавна си заел своето достойно място като ярка пътеводна звезда,  образец за подражание и идеал за цели нови поколения млади мазохисти."


Прав е човекът... :) И с Митко набързо сменихме сценария на няколко пъти. То беше Мальовица, пък после Мусала и други маршрути. Хубавото за психиатрите е, че като се съберат двама луди, ще има работа за тях! :) Реално уикендът се заформи под наслов "Няма лабаво"! Качихме се еднодневно, но тъй като преходът обикновено се изпълнява за два дни с нощувка си позволих да обобщя разходката като "уикендска".

Мусала ни допусна с много въпросителни, но сърдита, навъсена и с февруарски чиста окраска. С много хъс, мръзнехме по въжетата, обезсилени от скоростното изкачване по Мусаленската пътека и поривите на вятърът, достигащи до 80км./час, а те..... те се опитваха да ни изпратят на лятната пътека неведнъж. 28 км., 1800м. възходяща денивелация и 12 часа в борба със стихиите, на които ни подложи Рила планина. По фотоапаратът се натрупа половин сантиметър лед, тъй като не го прибрах по цялото трасе на ръба преди върховата кота, пък и пръстите ми поизмръзнаха повечко от необходимото. :) Само бутонът на фокуса се виждаше и скоро и той замръзна, но успя да се пребори геройски с нечовешките условия. Радостта от успешното изкачване беше кратка. На слизане планината обезумя и с мощни пулсации, и вихрушки заслепяващи ни, ни пропъди от владенията си....

КАТ пък ни изгледаха съмнително при проверка преди Боровец като поздравихме с "Добър ден", но ранните ни тръгвания винаги ни сварват почти по тъмните часове на изходни позиции. Върховете се виждаха приказно от пътя, но прогнозите красноречиво подсказваха да се откажем от каквито и да било прекомерни мераци за гледки. Прогнозиран силен вятър, отрицателни температури и мъгли по високите части на планината.

Наложили темпо, Митко и Никола почти ме отказаха да ги гоня и на моменти почти дезертирах от цялата тази лудост, да се качвам и слизам на и от връх Мусала еднодневно. В аналогични публикации ще разберете защо - ЦЪК! Мусаленската пътека, бързо бяхме на хижа Мусала, а билата над нея тънеха в мъгли, лед и ветровити закачки.


Хижа Мусала. Подсилихме се с чай и шоколад преди изкачването към заслон Ледено езеро.

Заслон Ледено езеро.

Махаме снегоходки, слагаме котките. Митака прибра трионите снегоходки, защото и те нямаше да се справят с фирнования ръб. :)

С ръкавици трудно се снима, а без тях - хич, пръстите мръзнат сериозно в подобни условия. Фотоапаратът го подложих на сериозна експлоатация и батерията почти се срина от поривите на вятъра, но все пак е много стара и и е позволено! :) Скоро излязохме на връх Мусала.

По въжето на ръба вятърът се забавляваше с нас.

На връх Мусала всичко е спокойно.

Бяхме се поошляпали след продължителното изкачване.

Бая лед понатрупахме по ръба, по раниците също не липсваше. :)




Ориентирахме се бързо за слизане към Боровец, чакаше ни още толкова път по пътеката, времето се влоши и умората беше приятна след успешния ден. На гледки не случихме, но драматизъм в кадрите и ходенето определено имаше, в този слънчев февруарски ден. И ако си мислите, че се майтапя за слънчевият ден - не! Изгоряхме на очила заради мъглата, която не филтрира ултравиолетовите лъчи, които въпреки, че не са видими, подпалват кожата бързо... :)

Не пропуснахме да се селфнем, бива ли иначе? :)

Заслон Ледено езеро, който беше заключен, работи по заявка и е срамота, че постройката не е отворена за хора, които се нуждаят и са примерно в беда! :( Рила е планина ориентирана към печалбарски нюх, както и ПИРИН! Почти всички стопани на хижи експлоатират без грам душевност и планинарска душа. Мафия!!! Не, че някой ще пожали дървената врата ако животът му е застрашен...

Времето се влошаваше и бързо се евакуирахме надолу. Рила, въпреки свенливото си поведение, ни допусна до владенията си. Владения на ледена феерия и екстремна красота! До скоро! :)

събота, 20 февруари 2016 г.

Калоферски манастир "Рождество Богородично"

   Калоферски манастир "Рождество Богородично" е скрит дълбоко в пазвата на Стара планина. Околността е опасана от живописното ждрело на "Бяла река" и спокойствието тук е гарантирано. До манастира води лош, седем километров път от град Калофер. В близост са интересната екопътека "Бяла река", както и началото на Национален парк Централен Балкан. Слизайки от зимния преход и масива Равнец, манастирът ми се падна, на около пет минути пеш от пътеката и не пропуснах да го посетя. В дните на зимата посетители липсват и това гарантира перфектния завършек на трудния зимен ден.

В двора на Светата Обител. Манастирът е възстановяван множество пъти през годините от 16-и век до наше време. За любителите на този вид туризъм, в манастирът се предлага нощувка в стаи. И тъй като в град Калофер и околността е осеяно с църкви и манастири, човек може да остане и разгледа на спокойствие за няколко дни. Пример за културното богатство е църквата "Света Богородица", както и множество паметници и сгради. Градът е изходен пункт за изкачване на връх Ботев от юг, както и туристическия маршрут до най-високият водопад на Балканите - Райското пръскало-124м.

Църквата на Калоферски манастир "Рождество Богородично". Тя е построена през далечната 1880г. върху основите на старата църква от тревненския майстор Гечо Кънев.

Дворът открива панорамна гледка към връх Ботев, който е първенец на Стара планина и шеметните скални склонове наоколо.

Вековно дърво е надвиснало с плъзнали по сградата сенки в края на деня.

И тъй като женският Калоферски манастир се намира в централната част на град Калофер, е пропуск ако не се отбиете и до там. Той е по-достъпен, защото пътят до мъжкият, както споменах "не обича" автомобилите. :)  

До скоро! :)

сряда, 10 февруари 2016 г.

Връх Ореляк - Първенецът на Среден Пирин, зимно


   Пътешествието ни в Славянка планина приключи и на връщане от там, решихме да се пробваме да изкачим връх Ореляк-2099м.н.в. (Орлови скали) - най-високият връх в Среден Пирин. Преходът започва късно сутринта от хижа Попови Ливади, където щяхме да нощуваме после. Добре асфалтиран и почистен през зимата път през проход Попови Ливади води до нея от град Гоце Делчев. Забавихме се в Славянка сутринта, не ни се тръгваше, толкова приятно изкарахме в гостоприемната хижа Извора там. От подножието на планината и паркинга на хижа Попови Ливади (Папаз Чаир) до връх Ореляк, води 12 километров почвен път, който зимата е добре почистен от верижните машини, качващи персонала на върха. На самия връх е разположена 88 метрова кула, която е внушителна по размери. Компанията ни беше весела и скъсявахме бързо иначе дългата отсечка. Докато другите минаха изцяло по пътя, аз реших да погазя в деретата и изоставих пътя, качвайки се по червено-бялата маркировка през гората. Малко сгреших, снегът беше фирнован и докато изляза от гората, направих няколко бързи шпагата! :) 

Скоро набрах височина. Разкри ми се Боздаг планина в гръцко.

Електро съоръжения по път.

Билото на Славянка (Алиботуш) се виждаше през целия ден, като на длан пред нас.

Билото към връх Ореляк е скалисто и тъй като пътят подсича лавинен склон, сякаш е уместно да се следва билния ръб.

Снежни козирки по върховете наоколо.

Кулата на връх Ореляк от пътя. Разположен е на територията на резерват Ореляк. Върхът изглежда измамно близо, защото се създава илюзорна измама. Кулата построена горе е огромна по размери и това пречи за реалната представа.

В небето плъзна и облачност - поглед към изминатото.

Катя по следата на ратрака. До върха маркировката е повече от на често и доколкото разбрахме от хижаря, направена от него и група планинари от планинарския форум. Похвално!


И скоро излязохме почти на върха.

Връх Свещник и могъщите склонове на Славянка планина. В далечината в Гърция е планината Кушница, вляво от нея - Сминица.

Облаците изригнаха облечени от невероятно залезно представление. На 80-е милиметра излезе това! Духаше леден вятър и мръзнехме на едно място. Пирин на преден план позира с могъщата си алпийска снага. Върховете ако не сбъркам някои, са: Голена, Куклите, Зъбът, Яловарника, Каменишка кукла, Каменица, Хамбарташ, Демирчал, Ченгелчал, Полежан...

С широката стъклария също се получи добре.

И към кулата на върха. От самият връх не се вижда толкова добре, колкото тук, скалите по-долу от него.

Изпращачите на дни - Катя, Боян, Тони и човекът от персонала на върха, когото срещнахме тук.

На югозапад са последните топли цветове, след което забързахме крачка. Качихме се за шест часа, слязохме за три, по тъмно. Нагоре не бързахме! Спирахме, снимахме, денят беше повече от прекрасен.

За хижа Попови Ливади мога да кажа само хубави думи. Хижарят е повече от гостоприемен, личи си намесата, трудът и това, което е направил в последно време с постройката. Уютни стаи, широка столова и всички други екстри се предлагат там. На вратата са изписани телефони за връзка, в случай, че е заключено. Дори ни предложи да останем да спим в хижата, след като видял, че Катя е със счупена ръка, но аз изповядвам друга теория относно нещата и заковах Лафума-та върху покритата с лед земя. Имаше драма с разпъването... Наоколо се пързаляше, колчетата се огъваха при среща с леда и всичко ми дойде в повече, след ветровития и дълъг ден прекаран в планината.
До скоро! :)

вторник, 9 февруари 2016 г.

Изгубеният Рай на Алиботуш - село Голешово

   
   Отдалечено от комерс и криворазбраната цивилизация, село Голешово е истински Рай за ценителите на подобен вид туризъм, а именно - посещение на села, църкви, манастири, архитектура. Село Голешово е последното село отбелязано на картата, до което води асфалтов път, който макар и разбит, защото не е подменян от социалистическо време, става за движение от почти всякакви автомобили. В миналото, село Голешово, както и селата по пътя от магистрала А3 до него - Петрово, Яново, Катунци..... , са били с ограничен достъп, поради граничния характер на планината, в подножието, на която се намират - Славянка (Алиботуш). Дори в учебниците по география, тази отделна планина, не е съществувала и описвана, а е била част от планината Пирин, като територия. Ако човек остави автомобила си някъде, около село Петрово или хижа Извора, която е само на няколко километра след него, няма дори да усети разстоянието в двете посоки, което е около двадесетина километра. Ако трябва да бъда още по-точен, от село Петрово до село Голешово в двете посоки са 26км. , виещи леко в гънките на планината. Откриват се красиви гледки към първенците (върховете) по билото. От хижа Извора в двете посоки - 15км. Друг вариант е ако се движите по пътя Добринище - Гоце Делчев, да се отклоните към село Парил, където да оставите автомобила, защото пътят от село Парил до село Голешово е за високо проходими джипове през прохода Парилска седловина, в който пък се намира хижа Славянка.

Църква по път към село Голешово. Съдейки по надписите, от 18-и век.



Човек се отнася от ежедневието слушайки чановете и кучешкия лай наоколо. В близост до църквата има ферма.


И неусетно, завоите на криволичещият път ни поднасят гледката към сгушеното село Голешово. Стара табела с дописани ръчно букви, ръжда и ръмжащи, но не предаващи се автомобили от социалистическо време подсказват, че тук животът не се е променил в модерен стил през последните петдесет години, освен че хората са обеднели, голяма част от тях са го напуснали в търсене на поминък, а оставените къщи са изложени на произвола на съдбата. Рушат се и макар, че спокойствието и хармонията са в нас - гледката натежава.

Посрещнаха ни с Добър ден! Казват, че един клип е равен на хиляда кадри, опитах се да пресъздам с него идиличната картина в село Голешово! Клип - цък. :)

През красиви прозорци са срещали утрото хората в село Голешово. Село Голешово се слави с богато историческо минало. Говори се, че името му произлиза от "голеш", което означава голо място. Статистиката сочи, как в краят на 19-и век, 850 жители разпределени в 260 домакинства са живяли тук. В началото на 19-и век са посочени 1250 жители. Много съжалявам сега, пишейки публикацията, че предварително не проучих по-детайлно какво мога да видя и какво съм пропуснал да снимам в селото.

Старият каменен мост в село Голешово.



Старите хора решили да останат и да се борят с трудностите, докато имотите им се рушат от липса на пари и здрава млада ръка, която да работи по тях.

Клонаците приведени от десетилетия над стария мост и приятния ромон на реката.

По калдъръмените улици на времето са тичали много деца, сега е тихо и пусто.

Тук-там игрите на слънцето багрят старите каменни зидове, но вън е студено, зима е. :)


Посреща ни един рошав приятел, който се движи плътно с нас, до хижа Извора.

Не е рядкост човек да открие контрастна сцена дори в абстракции като тази - старо ковано желязо и верига заключена с китайски катинар. :)



Контрастна е и сцената с музея по някакъв евро проект, с усвоените пари за който, примерно биха могли да се възстановят поне десет къщи, тук.....


Тръгваме си от село Голешово. Пътят е пред нас, пасторалната идилия продължава да се разлива звучно, носена от чанове и кучешкият лай. До скоро! :)

понеделник, 8 февруари 2016 г.

Ридът Мурсалица през зимата


    Мурсалица е планински рид в централните части на Западните Родопи, северно разклонение на Перелишко-Преспанския дял, на територията на Област Смолян. Ридът представлява северно разклонение на Перелишко-Преспанския дял на Западните Родопи, отклоняващ се от него при връх Голям Перелик - 2190м.н.в. Простира се от югоизток на северозапад на 20 км., а ширината му е 8-10 км. На североизток долината на Широколъшка река (десен приток на Въча) го отделя от рида Чернатица, а на югозапад долината на Мугленска река (Тенесдере, десен приток на Чаирдере, от басейна на Въча) - от рида Чамлия. На северозапад стръмно се спуска към долината на река Въча, която го отделя от Девинска планина.

Един незабравим и труден ден (преход) с много, много, много феерична красота, в едни от най-девствените дебри на западните Родопи. С подход от проход Превала, се изкачихме до военното поделение на връх Голям Перелик, подсякохме през вековните гори на масива, погазихме в непокътнатия сняг покрай труднопроходимите върхове Малък Перелик - 2147м.н.в. и Краставата Чука - 2140м.н.в., до излизането в подножието на един от може би най-панорамните върхове в Родопите, въобще - връх Орфей! С много усилия, пропадане по стръмните и фирновани на места склонове, поехме към село Гела в следобедните часове и след близо 10 часа тежко газене, затворихме кръга. 22км. ходене с близо 1000м. положителна денивелация и малко над 1200м. отрицателна. Мокри обувки, натъртени бутчета и замаяни от красоти глави! Митко, Благодаря, че ми се върза на лудостта, включи се с нас в това приключение и ние с теб, и заедно успяхме да финишираме по живо, по здраво, макар и почти по тъмно! :)

И както предполагат повечето читатели на този фотоблог, всичко започна кога - отново през нощта?! Ранно ставане, часовникът звъни, леглото е затоплено и някак уютно дори. Петлите се чуват през прозореца, отначало неразпяти като стари врани, ранобудни като нас и луди може би, да вдигат врява по тъмните часове на деня... :) Нагласихме всичко и се настроихме за хубав, ясен ден, с много слънце, лек вятър, отрицателни температури и дълбок новонавалял сняг. Очакваше ни трудният в зимни условия рид Мурсалица гравиран отново с амбициозен план.

Още при запознанството ни с Митко, съдбата беше предрешена. Оказа се, че сме от една порода и като се захванем с нещо, няма няма! :) Кратък път през завоите на Пампорово и Чепеларе, и скоро паркирахме да търсим кафе в село Стойките. Хубаво село, в подножието на планината и съответно силно повредено от комерса там. Кафе нямаше, но докато се разтъпквах от пътя наоколо, запечатах първите светли слънчеви лъчове над къщите, във вековните горски масиви над тях. Температурата беше доста под нулата.


През проход Превала замисляхме да стигнем пеш по отклонение на пътя до връх голям Перелик, първенецът на Родопите! Там минава верижна машина, която почиства, заради поделението разположено на върха и в началото беше лесно дори. Повечето хора качват върха и слизат за ден, приятно и разтоварващо.

Параклис до пътя, тук оставихме колата. Щяхме да се върнем отново тук по-късно, или поне такъв беше плана. Но нали затова са плановете и този отгоре, който да им се посмее звучно, докато ние ги реализираме и се набираме по склоновете като мухи на... :) Снегът в ниското ни подсказа, че горе ще си наберем и шепа горски ядове. :) Летата в Родопите са магични. Пълно е с горски дарове: билки, боровинки, прелитат пъстроцветни пеперуди и пчели, цветята галят нозете и душата се отнася... Зимата обаче предлага трудни моменти и ако човек е неподготвен, и си постави подобен амбициозен план, може да закъса сериозно по екстремния терен и отрицателните температури през нощта, когато е царството на мечките.

Военните машини щъкат постоянно и пътят наистина е почистен добре. С моторна шейна или високо проходим джип, излизането до подножието на върха, около хижа Перелик, която не работеше, както разбрахме, не е трудна задача дори през зимата. Шофьорът на ротора, не пропусна заплашително или по-скоро назидателно да предупреди, да не снимаме, или пък още по-безумно, да влизаме от знака стоп горе, до военното поделение. Второто дори не си го и помислихме, но се спогледахме, когато ни вметна, че ще стигнем връх Орфей по тъмно... Имаше часови патрул с автомат и четири кучета, едно от друго по-пухкави и по-озъбени. Зъбите им бяха толкова бели, а снегът толкова дълбок и пухкав, че на моменти си мислех, как ще заорат с тях в дълбоките преспи, зъбейки се напред-назад, препускайки като елени, около поделението. :)


Напредваме бързо и скоро гледката се откри. Денят ни бе благословен.





Следи от моторни шейни и верижни машини са опасли целия склон до върха.



Хижа Перелик. Изглежда уютно и скътана в горския масив, а е на метри от черния път към връх Голям Перелик.

На юг към Гърция - гледки и то какви...

Изглед към връх Голям Перелик по пътя нагоре и масивните му горски склонове. Прекалих с поляризационния филтър!


Горе, назъбената телена ограда подсказва да се движим на разстояние и скоро, подсичайки, излязохме от масивното теме на връх Голям Перелик - най-високият връх в Родопите. Самият връх е малко по-горе, където са разположени военните сгради и съоръжения, и на този етап, не може да бъде изкачен от туристи. Доволни останахме, че видяхме и малкото, а далечната ни цел връх Орфей - Широколъшки снежник и късия зимен ден, стремглаво ни насочваха да стегнем крачка и да продължим. Много сняг падна в Родопите в отминалия месец и подсичането през гората е нелека задача. Данчо, който се подлъга да продължи с нас без снегоходки, скоро разбра за това и просто се върна. А, пропуснах да спомена за Катя. Че може ли се Катя да е със счупена ръка и това да не и е второто успешно изкачване на връх от две седмици насам! :) С движение по пътя и тя успяла да докосне адреналина, наблюдавайки озъбените пазачи. :) Дори да сте далеч от оградата, имайте едно наум там. Кучетата надушват от далеч туристите и излизат да лаят наоколо, всявайки хорор. :)


Подсичаше се тегаво. Ама здраво съм попрекалил с поляризацията на светлината... :)

Маршрутът ни в последствие върви през вековни гори, следват се горски масиви с върхове и излизаме на панорамното място Говедарника. Връх Малък Перелик е в близост до Голям Перелик и го подсякохме, върховата кота е в непроходима гора и няма гледка от там. Връх Шабалиева Капа - също. Всъщност, идеята наистина беше съвсем друга, защото с изкачване на гори, щяхме само да провалим и без това добре наложеното до сега темпо. Митко е с джедайски снегорини-снегоходки, с трионовидни зъби и сигнално оранжев цвят, и бързо напредваше по фирнованите места като Хускварна по дърво. Чак ми е чудно как шофьорът на ротора не му завидя. :) Аз подвиквах и спирах да снимам, но в общи линии напредвахме добре. Имаше и гледки дори, а какво е преход в гора, ако рано или късно човек не излезе от тунела, да разгледа навред. :)


Яваш-яваш или иначе казано на български - лека-полека, минахме към трудната част от маршрута - поредния връх пресичащ почти непроходими гори, а зимата са направо меко казано непроходими. Че то лесната част кога беше? :) И така, ред е на връх Краставата Чука, красиво име, а защо ли? :) Зачукано място, човек минавайки от там има чувството, че влиза в тъмнината на нощта или в тунела на смъртта. :) Вековните гиганти застрашително закачат с острите си клони дрехите, а пропадането под снега, си е цяло приключение там. И не толкова лошото е това, че се пропада, а че на места почти отвесният склон е силно фирнован и има риск. Маркировката на маршрута Е8 минава там, през гората, но натежалите от сняг клони и преспите, са скрили почти всичко и е трудно за ориентиране. И аха да излезеш от точната пътека по погрешка, насреща се озъбва фирнования склон водещ дълбоко в дерето на планината. :)

Краставата Чука.

Много усилия бяха нужни. До връх Орфей ни деляха броени минути. Бяхме екзалтирани от гледката, която се открива във всички посоки. Видимостта на километри. И скоро се качихме по реброто към връх Орфей - Широколъшки снежник. Чуете ли думата Снежник в името на един Родопски връх, бягайте далеч дори в мислите си от тази част на картата и планината в дните на зимата. :) Баташки Снежник, Широколъшки Снежник, Сюткя и всички други величествени двухилядници на Родопите, са не леко предизвикателство.

Изглед към изминатото.




И както си снимах, решен бързо да се евакуирам от вятъра по-долу от върха, какво да видя. Митко извадил сергията: дрехи, сандвичи, раница, щеки. Видяло се е, време за обяд е и енергийното презареждане. :)

На връх Орфей - Широколъшки Снежник.




Бяхме изминали 14 километра до връх Широколъшки Снежник. Тъй като Данчо слезе, веднага извадихме тетрадките и включихме в план вариант Б. Слизаме в село Гела, откъдето да ни вземат с колата, ако намерим обхват да им го съобщим, разбира се....... :) Осем километрова отсечка през почти непроходими в зимни условия гори, но се справихме. Колата ни чакаше долу, цветовете над острите чуки изрисуваха за финал прекрасната Родопска картина, на която сетивата ни се насищаха в този труден зимен ден. На уреченото място палнахме челниците за да подредим багажа в колата. Чудно, слезли сме почти по светло, непривично за нас. Планината ни допусна, нямаше мъгли и вятър. Ако бяхме се пробвали тук преди две седмици, с тогавашното състояние на снега, когато атакувахме връх Голяма Сюткя, надали щяхме да успеем в това си начинание. Подценявах тази планина в годините, но зимните преходи тук са почти изкъртващи.

 До скоро! :)