понеделник, 30 юли 2012 г.

Седемте Рилски Езера

  Седемте Рилски езера.

 Кътче в България, за което разказват, че било толкова красиво, че отключвало сърцата на ценителите forever. Нямаше как да повярвам ако не се хвърля и на там, да разгледам от високо съвършенството на Рилските очи - седемте рилски езера. Може би търпението ми се бе изчерпало след три години, които преминаха в заплашително канене и планове за посещението на тази дестинация. Не че е толкова далеч, но оправданията всячески взимаха превес. Така започна началото на юли. Не бях тръгвал с неясна нагласа какво ще се случи, снима и тъй като нетърпението ме беше полазило до краен предел, тръгнах без никакви конкретни изисквания и очаквания. Реших да запълня тази така чоплеща ме празнина и оставих разходката да протече в лежерен (съботно-неделен) стил. Като 'силово-планинарска' дестинация, която покоряват всички туристи, така и аз лирично се бях вписал в общия и вид. Къси гащи, наилонова чантичка в ръце, само запален фас ми липсваше, но нали ги отказах преди години... Подбрах си другарче от София и потеглихме на там. Бързо разчупихме обстановката с по някой и друг лаф, а час по-късно натоварени като мулета с всякакъв инвентар - палатки, шалтета, чували, ракии, вилици, лъжици налазихме към хижа Седемте езера. Там оставихме тежката артилерия и като волни птички поехме по пътечките покрай Седемте езера.

Общото решение да оставим всичко на хижата се оказа особено разумно, а не да се качваме по езерата с всички воденични камъни и после да търсим място за нощуване. Поне такъв бе първоначално начертания план. И без това се наказахме прилично, при наличието на 2 хижи, който е виждал патагонски шерпи, е приличахме на това :).

Зяпайки наляво и дясно се радвахме на хубавото време, приятния ветрец и свежите летни цветя, които като че приканваха да се впишат в преден план на поредния кадър.

Обсъждахме крайно неподходящата светлина на обедното слънце, щракахме си безцелно заснети баири, поклюкарствахме дори по адрес на вип звездите от музикалната сцена, като от време на време се наслаждавахме на уханните треви и свежия полъх, долавящ нежно шепота на самотните цветя.

Така ненадейно излизахме и от пътечката, рекичките се вписваха в богатия Рилски релеф на иначе суровата планина, както някои я наричат "великата Рилска пустиня".

Купчинки от подредени камъни доказват стабилно човешкото присъствие,

... а поточетата все така гръмогласно намираха път към долината, изливаха се по камъчетата и създаваха онова странно усещане, за присъствие около някой водопад.


Не се постарах да помня имената на езерата, така силно бях понесен от шумът на бистрата вода. Бъбреци, Очи, Дробчета, Сърца, всякакви изкушения за скара ми се въртяха в главата :))).

Окупираме отново коловоза на пътеката и се молим да не мине някой влак стоварващ група туристи със семки в ръце, че дори за делничен ден бяха в плюс.


Не е нужно човек да се намира в дискотека за да чуе подвиквания от рода на: еййй, дай една цигара маааа, че съм в никотинова абстиненция. По добре обаче се долавяше омайна реч на патагонска шльокавица. Хна посхледното хезеро схме ва и мхинава обхяд. Чудесно се долавяха и радиосигналите от покорителите на езера. Те се редяха по звучно от последните, като словореда се повтаряше. Ало, ало, покорихме го..... седмото езеро, покорихме го.....

Така доволни и обогатени от омайната реч се озовахме над езерата по билото.



 В компанията на  хубавият следобед опустошихме част от багажа. Хрупахме разни кръгчета, солети, вафли и се молехме тайно някой ловец да не ни гръмне, оприличавайки звуците, които издавахме с тези на хранещ се елен :).



 Доволно заредени повторихме упражнението със звуците на покорителите, доометохме каквото остана от обяда и намирайки място за следобедна дрямка се отнесохме за миг. Спокойствието ни се наруши от сформиращата се облачна маса, познатите облаци от вида - ще завалим за малко, но напоително, а ако и това ви е малко ще погърмим.

Хукнахме обиколно по билото и дим да ни няма, времето отиваше на сериозно разваляне.

Спуснахме под връх Харамията и по зимната маркировка бързо се скрихме в хижата. Успяха да ми избягат всички ангели като гледах как падат светкавиците по отсрещния склон. Напихме се с чай докато изчакаме затишието, нарамихме наказанието на гръб и право към Трилистника да сглобим палатката, и да се отдадем на заслужена почивка.

Час по-късно се случваше това: затишие след буря - чисто, свежо, ни лук яло ни лук мирисало :).
Палатката сивее около скалите до езерото, а вечерта щеше и да свети от огромната порция, която ни чакаше. Вечерта до някаква степен протече кротко, опитните покорители се бяха изпокрили, като че спокойствието възцари. Тиха вечеря, чисто небе, цялата тази схема обаче не предвещаваше нещо добро. Лека-полека светкавиците в далечината започнаха да влизат в опасна фаза и след успешното ни скриване от проливния дъжд, който се изсипа, щурмуваха лагера. Особено паметна вечер: силен вятър, електричество по пода и гарнитурата на събитието - непрестанен гърмеж. Съдейки по разликата във времето от светване-гърмеж, не бяхме в безопасна близост, но и резервните варианти бяха кът. Така паметно изкарахме, около езерата, озвучени и осветени от силата на Рилската мощ.

Не знам дали молитвите помогнаха, но сутринта не плувахме в езеро от вода, нямаше изгорели, оглушали, полудяли :) ...... Утрото ни се представи блестящо, в цялата си лятна красота. Премяната на природата посрещаше първите утринни лъчи, а полъха на планински цветя долови меденото изкушение на новия ден.

Много хубаво не е на хубаво, затова отнякъде изскочи една черна нинджа,

 но ние се изнизахме набързо с плануване на следващата цел... 

1 коментара:

  1. Страхотно място! От този разказ се запалвам още повече да отида. Супер е!

    ОтговорИзтриване