вторник, 13 ноември 2012 г.

Есен в резерват Старата река, водопад Черното пръскало


   Стоя си на топло с чай в ръка, хвърлям злобни погледи към отминаващата есен над резерват Стара река, а съвестта ме гризе като мишка сапун. Трябваше да отчета есенни кадри и от там, петият посетен резерват за този сезон. Въпреки травмите от предния ден в резерват Соколна и хлъзгавите му дерета, се изритах от топлината, обух туристическите обувки (намразили са ме вече) и се метнах на горе, да поснимам оглозганите остатъци на есента.

Две години по рано, есента тогава се раздаде пълноценно, напълни душата, кадрите валяха. Сега обаче идеята беше друга. Да развъртя кадри по вировете и нападалите в тях листа, които в подходящи условия, биха реализирали интересни неща. Така, час след това се озовах на хижа Хубавец, цк-цк, явно съм се научил да летя :), нормалното време за стигане до там е два часа и половина. Денят преваляше, затова се нарамих и с бързината на гръб. Въртях се по деретата, за интересни неща, но есента беше отминала. В реката липсваше дебит, листата по дърветата бяха окапали, а тръгнах с други нагласи. Добре, си казах, ще се метна до Черното пръскало, да го видя есенно, после ще се прибера.

По пътеката обаче се видя, че ще щракна нещичко и се хвърлих на отсрещния склон на реката, да завъртя есенни листа. Щях да цопна в дълбоките води от кеф, листопада се връткаше здраво, мястото трябваше да се издължи и на връщане от пръскалото, за където се бях запътил.

Хъката, мъката се озовах и по притока на Черното пръскало, мястото е толкова диво, че и този път се оглеждах като слънчоглед в облачно време. Напудрих един камък за преден план и го въведох в регистрите :). Нямах много време, че не ми се прибираше по каменистата пътека на челник, затова набързо се изнесох от там.

Съдбата обаче не мислеше така, намериха се разни места, които ме въвлякоха в загуба на време.

Въпросното място, на което се отбих в началото показа някаква фотогеничност (за любознателните - мост под номер 8), затова реших да се помотая и там. Денят си заминаваше, взе да се стъмва, ясно беше, ще се пъпли на челник. Изключих часовника и заделих на мястото час. То пък се оказа достатъчно фотогенично, за да се заиграя повече. В опити по едно време установих, че наистина съм се поулял. Времето за експонация се увеличаваше в геометрична прогресия, исото подскачаше като заек пред фурна, челното осветление нямаше да се размине. Не, че е голям проблема да движа сам в тъмното, но терена на места е доста каменист.

Стегнах раницата, палнах челника и се озъбих, батериите бяха пред фалит, докато резервните отлежаваха в магазина, в очакване някой завалия като мен да се сдобие с тях. Придвижих се някак по спомена от старите снимки и скоро се докарах в състоянието, в което тръгнах - топъл чай и напалена камина ;).

До скоро :).

Няма коментари:

Публикуване на коментар