неделя, 28 декември 2014 г.

Три Могили - махала Мумджидам - махала Бор

Изгубените Родопи - част 7. Чужди реалности...


     Имало едно време едно кралство. През девет морета в десетото, през девет планини в десетата, през девет гори в десетата...Така започва приказката, а тези махали са олицетворение и огледален образ на неразказана, или поне за повечето от нас приказка. Потайните старци с благородна осанка, които посрещат с усмивка туристите, схлупените под тежестта на тикли върху покривите къщурки с пушещи коминчета, непристъпните и негостоприемни склонове на планината и капризното време.
   
    Самосиндикално продължавам с разходките по пътеките на Изгубените Родопи и тази приказка. Планина пълна с тайнственост, безброй пътеки, обезлюдени махали с призрачни останки разположени върху оазиси, сред непристъпни склонове и гори... Имало едно време една планина, някъде там... През девет планини в десетата... Родопа се казвала тя... Тесен коларски път за високо проходими машини повежда стъпките, сече непристъпните и страховити дерета и навлиза бавно и несигурно в гънките на планината.

Покривите на махала Бор се открояват ясно върху склоновете. В края на публикацията се озовахме и там, да поснимаме сред руините. До тук води тежък 14 километров офроуд път.

Пътувайки неусетно пристигаме в друг свят. В този на махала/село Три могили. Хора на улицата ни се зарадваха, подаваха ръце за здравей, а ние гледахме и се чудихме. Ние ли паднахме от небето тук, или попаднахме в чужда реалност.

Започнах приказката с една махала, стигнахме в друга, всичко до тук е някак хаотично, но основната ни цел бе една. Махалата наричана от някои хора като Кралство Мумджидам. Докато Жоро и Катя слушаха описанията за подхода от местните жители, аз поснимах на воля живота тук.


Спокойствието е изрисувано в погледа на хората. Макар и с труден бит - природата, чистия въздух, липсата на завист и омраза, ги прави изключително човечни. Материалната суета, също. Тук всички са равни!

А да изпие кафето си сутрин човек с този изглед, не се предлага и в „шест” звездните хотели.


Бабето от първата снимка се прибра смутено от щракащите фотоапарати и влезе да накладе печката...

Запитах този изглеждащ, на около 70 години старец как е, а той отвърна.

- А, добре е бе младеж, тука малко да се поразкършим и продължи да налага с мотиката по твърдата земя.

В това време с проучена пътека, поехме към царствената махала Мумджидам. Заваля ситна суграшица, която не ни остави през целия подход до там.


Разхождайки се сред иглолистните гори, преминавайки няколко билни поляни, се озовахме в подножието на махала Мумджидам. Отдавна обезлюдена, труднодостъпна по едва личащи и обрасли с растителност  пътеки, сякаш скрита умишлено от осакатения и прокажен свят. Над нея гордо се извисява труднодостъпното скално светилище Саръ Кая (Жълтата скала).

Оазис в дебрите на планината. Голямо и обширно равно пасище, с накацали полуразрушени къщи и контрастните пъклени дерета наоколо. Изгуби ли се човек тук в мъгла без ориентир, компас или гпс, спукана му е работата за дни напред... Наоколо няма цивилизация, няма асфалт, няма пътища. Склонове, дерета, реки, върхове, диви животни... склонове, дерета, реки, върхове, диви животни... Мястото е страховито! И ние бяхме тук, през девет планини в десетата. С един единствен жител оцеляващ тук, отглеждайки стадата на баща си – Тунджер Шабан Саид.

Саръ Кая все се набиваше в зрителния ъгъл на фотообектива. Дали не беше умишлено обаче? J Навремето скалата е била проучвана с хеликоптер. С труден подход от село Безводно, скоро беше проучена и от нас. Гледайки натам от тук към нея и махала Саръ Кая в подножието и, не знаех на кое небе се намираме...

Хвойната, с която както ни каза Тунджер, оцелявали неговите стада тук в суровите зимни дни.

Като казах оазис в дебрите на планината, имах пред вид именно това. Тучни поляни, чешми по тях и овощни дръвчета, а наоколо непристъпни скали и склонове. Жоро се майтапеше по радиостанцията, че сме се озовали в Мачу Пикчу…J




Едно от стадата на Тунджер. И призрачните къщи на махала Мумджидам на преден план.


Стигнахме къщата на Тунджер, но него го нямаше, бил на гости на баща си Шабан в съседната Гяур махала, (Гяур от неверник, както ни поясни и преведе той, в махалата живеела една християнка, затова кръстили махалата така) чул кучето си – каракачанска порода, което лаело само при присъствие на чужди хора или мечката стръвница с малкото си, която често обикаляла тук. Прибягал разстоянието до тук. 

Жоро на входа на къщата на Тунджер.

И срещата с Тунджер. Много съм чел от разкази на познати блогъри за този човек легенда, много имахме какво да научим от него, но на първо време ни поздрави с добре дошли. Каза ни!

- Вие туристите сте добре дошли - тук идват иманяри, ловци, тях отпращам по пътя.


Докато влизахме в къщата му с порутената-скърцаща врата, прозорци и свирещ през зидовете вятър, кокошките нападнаха наоколо. Първичната обстановка се набива веднага на очи.

За Тунджер бяхме чули, че знае много езици, бил е в Швейцария, живял е в Англия, а е завършил висше образование в Пловдив и е бил преподавател в Кърджали. Дълга към вече неспособният му да гледа стадата баща и родната му къща го върнали тук. И малката заплата. Назад във времето. Покани ни на кафе, а първите му думи бяха.

- Тук храната е чиста. Наливайте си кафе, посочи печката Тунджер. Стара, прогнила печка на дърва е, но топли. Смее се!

Прозорците са прогнили, не духа ли през счупените стъкла - казвам му аз.

- Е, има тук сухи дърва, спасявам се някак.

Поздрави имаш от Александър Караджов казвам, усмихва се Тунджер. J

- Поздрави го от мен, беше тук, каза че ще напише статия за мен и живота тук.

Разказа ни как навремето бил избягал в Швейцария, вървял 80 километра по границите пеша.

- Българското ми име е Гергин Гергинов Гергинов, започна Тунджер, а ние се вледенихме. Едно време учих много, бях отличник, приеха ме в университет, баща ми ми помогна с пари да замина да уча. Сега съм тук, благодарен съм му, чувствам дълг към него и стадата с животните. Прехрана са. Подава цигара. Не ходих в казарма, между нас да си остане...

Казвам му, не пуша, Тунджер, отказах ги преди пет години, но с този аромат от истинският и отгледан от теб тютюн дълго време ще ми палиш сетивата, нищо общо с пълните с боклуци и парфюм цигари по магазините, с които се тровят хората... Времената са други му казвам, няма вече казарма, усмихва се!

- Аз ги отказах преди време, но сега са ми отново другар, не мога и без кафето!

Налива на Катя кафе, а в главите ни изникват въпроси след въпроси.

- Внимавайте да не седнете на пушката! Тук има мечка стръвница, научи си и мечето да яде месо. От малко е стръвниче и прави бели. Изяде ми много животни. Държа тука една пушка ИЖ, продължи Тунджер, случи се веднъж да стрелям шест пъти във въздуха, ама свикнаха с изстрелите, не се плашат вече...

Извадихме по една дреха от раницата, полазиха ни ледени тръпки.

- Взехме субсидии на времето, гледахме лешници в село Паничково с баща ми.

Сега му казвам масово хората така се препитават, влязохме в евро съюза, всеки взима субсидии за щяло и нещяло.

- Тук не е така. А вие какво правите тук, в моето кралство?

Бягаме от стръвниците в големият град – мръсотия, шум, интриги, злоба, завист, престъпност... Усмихва се и продължава с историите, налива кафе. Щастливец е Тунджер, има си две стада, стари цървули, в които със завидна бързина ни издърпваше с темпо по баира на връщане и прокъсан дъждобран без Гортекс мембрана, но всичко изброено по-горе от мен му е чуждо...

Разходи ни из махалата, показа ни подхода от махала Мумджидам до Саръ Кая.

- Тук се губят хора! И ги намират напролет оглозгани!

Лекият вятър и суграшицата ме вледениха в комбинация с думите му. Щях да му кажа, че имам гпс навигация, страшно е в мъгла по тези места, но ме прекъсна с думите...

- Познавам планината тук наизуст, всеки ръб, камък и склон, никога не съм се губил нито в мъгла, нито в сняг.

Питам го, Тунджер? Има ли начин да си купя къща тук, в тази махала? Искам да избягам от задушаващото ме ежедневие, да захвърля всичко, задушавам се като живея така.

- Еее, то хубаво, ама няма как да стане, всяка къща е с по десет наследника, един ако се съгласи, друг няма да иска, много хора живееха тук навремето, продължи той. Животни и стада оприличаваха мравките в мравуняк, сега е пусто...

Късметлия си, казвам ти честно! Смее се Тунджер, разговорихме се за швейцаркото пенсиониране, никой от нас живеещите сред радиовълни и заливани постоянно от ненужна информация, не можа да му отговори на въпросите! J

Изпрати ни до склона към пътеката и потъна в мъгливата планина, а ние мълчаливо попили всяка една от думите му поехме към нашата си реалност...

Къщата на Тунджер на заден план... И неговата реалност.


С бърза крачка в мъгла и суграшица се върнахме в махала Три могили. С родопски гайди по радиото в колата скоро стигнахме в началото на пътеката за изоставената махала Бор, с която започнах публикацията. Намира се почти до разбития път, има две-три обитаеми къщи с електромери, канализация и ПВЦ дограми, в които видимо нямаше никой, (явно младите наследници са постегнали бащините къщи и идват на почивка тук) всичко останало тънеше в разруха...

Махала Бор.

Острите клонки сочещи човекът потъващ в мъглата. Това са кадри за документален филм.

От улица „Васил Левски” в махала Бор нямаше и помен... Мъглата бе обладала околния пейзаж!



Жоро развя шумно българското знаме, което се люлееше зловещо в мъглата и придаваше страховита динамика в статичната разрухата наоколо...

Скелети и призраци обикалят наоколо. 




Аз спирам до тук, мога да пиша с часове за тези забравени места, но защо са забравени, защо са обезлюдени, какво е накарало младите да избягат и да търсят в големите градове, всичко е като лабиринт от въпроси, на които няма да спирам да търся отговор след отговор! До скоро!

ГПС следата е ценна, цъкнете ТУК! Пожелавам ви да преоткриете по нея пътеката и да намерите отговор на въпросите, на които не успях да си отговоря аз. Останете със здраве и много поздрави на Тунджер и кралство Мумджидам от Мартин! Весели празници! J

Имало едно време... През девет планини в десетата...

2 коментара:

  1. Много точно и най-вече - автентично написано.
    С подобни описания идеята за книга "Изгубените села в България" може да стане факт.
    В.


    В.

    ОтговорИзтриване
  2. Сменил си стила в последно време, историята е без заместител! Весели празници! Продължавай все така устремен да търсиш и пишеш!

    ОтговорИзтриване