понеделник, 22 декември 2014 г.

Спортна база Белмекен - връх Зъбчето - връх Ибър


   Тази част на Рила, около Белмекен и съседните върхове е толкова капризна, че прозорецът който ни отвори се яви като безценен подарък. Плануваният преход до хижа Заврачица от спортна база Белмекен се оказа голям залък, защото с Катя се бяхме натоварили с тежко зимно оборудване за спане на открито и не на последно място - тръгнахме късно. Не, че нямаше да стигнем по тъмно на челници на хижа Заврачица, но се съобразихме и с метео прогнозата... Снегът беше крайно неподходящ за снегоходки и както щеше да се разбере скоро, няма да я докараме до никъде. Тръгнахме почти по обяд и в ранният следобед не бяхме напреднали никак. Прогнозата за утре гласеше нахлуване на студен атмосферен фронт със снеговалеж и ураганни ветрове по билните части в планините. 

Пътеката за връх Ибър, направлението е хижа Заврачица. Времето слънчево-чудно! Тези върхове, както казах са много капризни, Делчо спомена за някакви четири опита към връх Ибър и все в мъгла, вятър и нулева видимост.

Малко по-нагоре се показа връх Белмекен, а да хване човек това във фотообектива си, е радост за очите.

Тежката, пълна до горе раница ми подсказа за липсата на какъвто и да било тренинг! Още под връх Зъбчето, бях изплезил език. Делчо и Мария ни чакаха на завет под скалите с леките си раници. Катя остана много назад... Разпокъсана група в зимна планина си е опасна комбинация...

Връх Зъбчето е фотогеничен с кръста горе.

Язовир Белмекен и белеещият се вляво склон на връх Белмекен.

Излезли на билото сложихме снегоходките, но не пропуснахме да позяпаме към върховете в далечината.

По билото.




Пустинна е тази част на планината. Закъса ли го човек тук, спукана му е работата.




Стигнахме в подножието на връх Ибър. Тук до този подветрен камък предлагах да останем с Катя на палатка. Добре, че не го сторихме. Утре в ранни зори планината щеше да освирепее..... Не ми се мисли как щях да прибирам палатката в ураганните ветрове и да слизаме към Белмекен...

Захапахме стръмнината.

Делчо тества новата си пухенка, подухваше неприятно, а и без тежките раници топлещи гърбовете ни си беше некомфортно само с тънките наилонови якета.

Някой се сети да ме снима с моят фотоапарат. :)

Набрали височина започна да ни се открива картина към Белмекенското било с върховете, около него. Интересен е целият траверс там (Белмекен, Премката, Равни Чал, Сиври Чал, Каменити Чал, Орта Чал), който направихме лятото за ден.



Следите ни...

На връх Ибър.

Имаше нужда от загрявка. И почнахме! :) Който се добра до чудният коняк, намаза! :)

Странно излъчване има Делчо, когато бива сниман до надгробни плочи, но и тук на връхната кота ми направи впечатление това.

Доста се поотпуснах със снимките в посока Белмекен. Гледката ме радваше особено. Яли сме им попарата на тези върхове и сме бъхтили до тях в непрогледна мъгла и ураганни ветрове без да видим нищо!

Плочата на връх Ибър.

И заслужен кадър в посока Мусала и околните върхове.



Снежната козирка на връх Ибър.

Изглед към Белмекенското било от снежната козирка.


На връщане останах сам, исках да чакам залеза, но щях много да се забавя. В ниското съм заловил мащаба с тази главозамайваща гледка. Двете фигурки вляво на кадъра по лавиноопасният в определени случаи склон и вдясно едва доловимата, ако се вгледате продължително фигура на Катя, която стигна дотам. Вижда се и камъка под билото като малка черна точка, където оставихме тежките раници и където замислях да бивакуваме.





Връх Ибър по залез от пътеката на връщане.


Скоро палнахме и челниците.

Аз и Катя останахме на спортната база с една единствена цел, да изкачим връх Белмекен на следващият ден, а Делчо слязоха на хижа Христо Смирненски. Планината обаче реши друго и ни показа капризите на времето отново.

Докато на някои още им се спеше, други отдавна играеха на воля в снега. Ветровете силно свистяха, чувайки се ясно още през нощта. Отначало като единични пориви, в последствие с пълна мощ.


Белмекен, с каквото започнах публикацията, е контрастен. Суров, капризен и понякога смъртоносен. Едва крепящи се до язовирната стена от бурните пориви на вятъра, се снимахме за спомен. Планината подсказа, че е безумно да правим каквито и да било опити за изкачването на върха. За пореден път видяхме, как времето се променя за миг и от приятно за разходки, може да се превърне в терен за оцеляване.


Малко по-късно вятърът ни разказа играта в ниските части на Родопите край връх Милеви скали, който изкачихме в късният следобеден час за компенсация. :)

 До скоро! :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар