сряда, 8 август 2012 г.

Пирин, Вихрен, Кончето, заслон Баюви дупки

   Идеи, шум в главата, абстинентна зависимост към планината, с това денят след Виа Ферата по Стара река ни посрещна на паркинга, около хижа Вихрен. Подход към връх Вихрен и алпийското-мраморно било на величието наречено Пирин планина. С това се реши да ни срещне планинската съдба. Нотките на прехода ни поведоха по каменната пътека към едни от най-посещаваните туристически маршрути и така нареченото мраморно било. Приказно време, класически подход, отлична физическа форма, съвършенно маркирана пътека, някак нямаше как нещо да се обърка, затова в сценария се намеси израза - 'много хубаво не е на хубаво'. С такива мисли поехме по стръмната пътека към връх Вихрен, зяпахме безцелно безкраите и попивахме като гъби от неподправената красота.

Набирането на височина ни събра водните запаси, оказахме се в нещо като капан, тъй като носихме 4 литра вода, а запознатите с маршрута знаят колко е безводен и крещящата нужда от много запаси за изпълнението му. Не успяхме да доизкусурим детайлите по прехода, тъй като се бяхме повели по другите идеи свързани с подбор на нужната екипировка - чували, шалтета, храна, а и закъснявахме. Именно така пренебрегнахме водата. Това се оказа доста скъпа грешка, а обезводняването ни в последствие реши трудният финал на иначе красивото Пиринско изживяване.

Склона на връх Вихрен не лъжеше, очакваше ни сериозно изкачване, половината ни вода свърши, а оттук нататък минутите преминаваха в суета и дилема: да продължим или не.

И така улисани в мисли, пълзейки, забравихме да се намажем с крема против изгаряне, слънцето измамно ни изпепеляваше, въпреки не особено високите летни температури присъщи за тази височина. Бавно, но сигурно започнахме да се пържим като яйчица на пясък, двадесет и пет килограмовите раници ни свалиха набързо кожата от гърба, а ако игнорираме всичко и се държим по философски, се присламчваше крещящата нужда от вода.

Така бавно, монотонно и безводно, като мравчици отлазвахме метър по метър към първенеца на Пирин - връх Вихрен 2914м. и алпийският му нрав.

Миражът от безалкохолни напитки се рееше нейде из облаците на отсрещните склонове, които изглеждаха като захарен памук, а мислената цена на един студен чай достигаше критичните нива :).
 

Докарахме се някак си до заветната кота, тогава алпийското било ни се разкри в цялото си величие и красота. Там някъде, по тесният мраморен ръб се намираше заслон Кончето, до който трябваше да се доберем за почивка и сън. Чоплещите мисли изплуваха на всяка секунда като безалкохолно с лед, дали да се върнем, дали водния режим няма да ни изтощи до краен предел. Хем се възхищавах на подаръка на планината (ясно и хубаво време), от друга страна мислено мърморех, не се оказа лесна вътрешната ми борба, а и тази раница като воденичен камък смазваше остатъка от физическата ми немощ.


Обиколих върха пет пъти, въртях се като пумпал, снимах наляво, надясно, после пак обиколих пет пъти, да не съм забравил някой изглед и слизайки до премката поехме към карстовото било и алпийският мраморен ръб.


Кончето, този така коварен маршрут, взел живота на десетки туристи и алпинисти, това ми се въртеше из главата докато стъпвах на пръсти, реейки безжизнен поглед след летящият ми чувал. Две минути гледах след него, докато го изтървах от поглед, тогава се поставих мислено и на мястото на падащите хора, загубили живота си тук. Някак по философски приех водното ембарго, преглътнах и загубата на чувала, разбрах че най-малките грешки тук се наказват сурово.

Радвах се на приказната светлина,  изстрелвах към другарчето си по някой ред от сорта на: Дръж въжето с две ръце, гледай си в краката и т.н., забавлявах се с пречещите ми туристически щеки, а и след летящия чувал не ми се рискуваше да си разхвърлям раницата да ги прибирам, въпреки осъзнатата същност на нещата и изчезналите скруполи на материална суета. Концентрирах мисли в безопасното ни преминаване до заслона.

Така неусетно отмалели преминахме опасната му част.

Със смесени чувства се озовахме на това огнено място, около заслончето, високо в непокорната планина, изморени, обезводнени, но истински пленени от самотната и тишина. Вятъра навяваше шепота на последните минути от незаменимите изживявания. Наслаждавахме се, докато залеза ни се изливаше в крещяща феерия от цвят и красота. Природната палитра стопи за миг отнесените ни души. Нямаше суета и липси. Всичко се случваше сега. Сега бе часът на земята.

Кървавите цветове обагриха и суровото било, залезът определено повдигаше. Съкратихме процедурата за вечеря на вън, не че нямахме желание, вятъра ни принуди.

Водния режим ме изпрати на мисия по склоновете над Влахинска река, там някъде събрах 2 бутилки сняг, не беше лесно, не че нямах желание.

Така обратния ред на нещата ни съпроводи към колата при хижа Вихрен, но десерта тепърва предстоеше. 


Така Пирин планина ни изпрати със смесени чувства и една идея в плюс за по сериозно отношение към възможностите, които би предложила при сурови условия там. Затова е добре дори най-малките детайли да се доизкусоряват до край. Последва път до водопад Полска Скакавица. Там пък колата се оказа твърде ниска за преминаването по лошия път, това наложи да нося 30 килограма багаж, което разби всичко детско в мен, но с това ще ви занимая после...

Следва: Част7 - Водопадът Полска Скакавица и отмъщението на мравките...

3 коментара: