понеделник, 12 октомври 2015 г.

Скравена - Мътнишки манастир - пещера Венеца - пещера Лепеница - село Стакевци - водопад Бела вода - манастир св. Иван Пусти

Дивият северозапад. Около Белоградчик.

   Северозападна България за пореден път ме привлече със своя чар и дивата си, безкрайна красота. Знаейки, че пътешествието ще ме отведе по далечните пътища там, поех рано-рано към разбития проход Арабаконак и пресичайки планината в дъжд и кал се озовах в ранобудното село Скравена. Беше дошло време и на манастирите там,(Скравенските манастири) но без да знам, че ще си изгубя половината ден да чакам някой да ги отключи, докато нетърпеливо надничах зад оградата в компанията на недружелюбен кучешки лай. 

По кални улици и в мъгла ме срещна утрото в село Скравена. Тук в това стопанство, на картите от снимката е отбелязан съществувал някога манастир, от който беше останала кална дупка и някогашните основи. Манастирът от модерно време, портите на който бяха заключени, се слави с вековния си 540 годишен дъб. Огромното дърво внушително, като страж бдеше над манастирската постройка с величествените си клонаци... Беше ясно, че отново ще се връщам тук. От местен предприемач, който има конеферма в селото и ме покани на чай там разбрах, че уредникът на манастира слизал всяка сутрин да се снабди с хляб и провизии, но тази сутрин закъсняваше, а нямах време да го чакам. Поговорихме и поех по пътя. Списъкът с обекти, до които исках да се докопам в късия октомврийски ден беше главозамайващ и само аз си знам как щях и дали щях да го изпълня с шофиране в транс и нито секунда почивка. Манекенките може да ми завиждат, че аз без да правя скъпи диети, успявам да съм постоянно слаб и във форма с тези си пътувания, в които не остава време дори за кратка закуска! :)

Утрото покри с мъгливи талази долината над село Скравена и камъните наоколо!




Във Враца по план спрях в източна промишлена зона за да се снабдя с лавинна лопата, с която да се извадя ако падна в някоя дупка по път :) и след щателен оглед, че колата не се е разглобила по лунния пейзаж там, се запътих към Мътнишки манастир св. Николай, където и луноходите бяха закъсали. :) Краткото разстояние по черния път минах пеш, бягайки до там. Портите на манастира бяха заключени, личи че никой не стопанисва мястото, а и за да не се влиза вътре с автомобили, както личи, че се е правило в близкото минало. Имаше счупени прозорци, оградата на места беше срязана, от там се и влиза единствено... Все пак намесата на хората и това, че старата постройка е поддържана, за да не се разпада във времето, както много други манастири оставени на произвола на съдбата е оказала влияние.


Толкова от тук, за 8 часа препускане успях да посетя точно един манастир. :) Всичко до обяд обаче беше бонус за мен, имах още планове, графи, алинеи, точки, подточки, но целта на цялото това пътуване беше съвсем друга и рискувах да го съсипя ако се лакомя да отида навсякъде! :) Звъннах да ми потвърдят за новооткритата и уникална пещера Венеца, че работи. Работи - да! Пещерата се намира до Белоградчик, в село Орешец и въпреки че съм влизал досега в петдесет пещери, тази наистина беше феноменална и ме остави без думи. Шареното осветление, огромните пет зали, в които нямаше следа от вандализъм с масивните си образувания. Пещерата, още когато е открита през 70-е години на миналия век, е била бетонирана по заповед на Държавата, за да няма неприятни изненади и набези. Сега, години по-късно, с облагородяване на района и масивен вход с бетон и стомана, всички могат да се радват на приказката случваща се вътре. Телефоните им прегряваха, докато чаках сам за да вляза вътре, а за събота и неделя записваха групи от по 50-е човека! Ужас, добре че е делник!!! :) И за да не си чешем само езиците, ето няколко кадъра от цветовата пещерна феерия. Успях да се добера преди да затворят за посетители и въпреки, че почти бях пред аритмия и да снимам вътре. Разрешават да се снима, но без светкавица. Изпържих матрицата на фотоапарата на макс, а осветлението вътре в пещера Венеца спомогна за що-годе читави кадри, доколкото това е възможно да се случи без статив с ниските скорости! :)


Добре, че пещера Венеца е била бетонирана в годините, не ми се мисли какво би се случило иначе с тези красоти...

Маестро, музика! :)






От другата страна на Белоградчик и неподвластна на „конкуренцията” е пещера Лепеница с уникалния си вход-свод и уникално нахалните мухи, които ме довършиха в този динамичен ден, преследвайки ме кръвожадно до пещерата и обратно. Малко преди да се стъмни бях там по едва видимата пътечка, която се отделя от пътя, в гората и преминава покрай по-слабо посещаван масив от Белоградчишките скали. Това беше и основната цел на пътуването ми в дивата северозападна България - тези две пещери! Пътеката към пещера Лепеница в последните си метри е екстремна, а в мокро време дори опасна за преминаване! 




Глинената къща под пещерата е много интересна, а входът на Лепеница е на две нива. В районът е и пещера Козарника, която се слави с интересни открития на археолозите относно човечеството, но не и този път!

Поех към село Стакевци с мисълта, че там "задължително" ще има магазин, от който да се снабдя с кока кола, незаменимата съставка към уискито, което имах, да нощувам и като бонус сутринта да посетя граничния водопад Бела вода по Стакевска река. При липса на магазин трябваше да търся да заредя на друго място и да се връщам до Белоградчик, където да пренощувам, но късметът, като че ли проработи, макар и в края на деня! :) Запустял, макар и нов, тесен път ме поведе в гънките към границата със Сърбия. Табели с обозначения за "ГРАНИЧНА ЗОНА" са гаранция, че човек попада в рая. Малки запустяли села, приказни поляни с добитък и не след дълго стигам последното село на картите - Стакевци, а там какво да видя - цели три магазина. Снабдих се с провизии и поех по макадамовия път извън селото покрай Стакевска река. По едно време просто намерих едни хубави поляни, а и рискувах вече да потроша колата или да се наложи да ползвам лавинната лопата по тези камънаци ако продължа, затова спрях. Малко преди залез! :)

Компания не беше излишна и фотоапаратът отново прегря! :)

Цветовете в дефокус ми подкосиха краката. И тъй като конете не бяха особено дружелюбни, докато не свикнаха с мен, ме успокои факта, че са вързани! :)


Студът скоро захапа околността със скриването на слънцето. Обичайните неща - душ в близката бистра река, палатка, спален чувал, хубаво мезе и заслужена почивка след скоростното препускане по пътища и пътеки в този есенен ден... 

Водопад Бела вода или как да се събудим по интересен и запомнящ начин, това го няма в наръчниците! ;) Не толкова заради това, че е нещо кой знае какво, някакъв си 3-4 метров водопад, а заради маниакалната ми зависимост да отчета всички водопади в България, бях тук сега. В студът на октомврийското утро с осветен от челника път скоро бях до водопада. До него слиза стръмна пътека в гората, а шумът на реката с нищо не подсказва за присъствието на водопад точно там. Продължих, като подминах без да искам мястото в тъмнината на нощта по пътя и разклонението за Бела вода. Тъй като не ми се случва за пръв път да се губя поради тръгване на челник и липса на точни координати в приемника си, сега се забърках в поредния забавен сценарий! :) На гпс-а водопадът не е обозначен и след края на пътя тръгнах през непроходимите, нападали дървета по самото дере навътре в дебрите на планината. Оказа се невъзможно, беше непрогледна тъмнина и се върнах на пътя. В това време всеки шум ме докарваше до лека лудост, в предвид факта, че се намирам в граничен район, а медиите тръбят - бежанциии, бежанциии и излъчват всякакви материали доказващи това!!! :) Поех по друг път вляво от основния, бързо набрах височина и се отдалечавах от всякакви възможни варианти да попадна на каквото и да било стигайки голяма и разрушена сграда. Върнах се отново по първия път, поех и по някакъв десен път, на който е обозначена пътека в края му, но и там планината не даде никакъв жокер, натъкнах се на непроходими горски масиви. Реших, че това е невъзможно да се случва - казват, че водопад Бела вода на Стакевска река е леснодостъпен, както се оказа малко по-късно, докато разочарован слизах към колата и изведнъж усмивката се появи на лицето като го видях до поредната табела сочеща напред, а не надолу в дерето. Именно тъмнината на нощта ме заблуди и водопадът се подаваше свенливо на десетина метра по-долу. Гръмотевици ехтяха от мен в цялата планина. Къде що дивеч имаше наоколо се изпокри в дън горите тилилейски. Бях подготвен за разочарование тук, след като видях снимки преди да тръгна от местността при самия водопад и нападалите дървета съсипали фотогеничното дере. Ще гледаме снимки на северозападните водопадъри и толкова от този водопад в следващите няколкостотин години. Тази картина се разкри пред мен. Беше съмнало и птиците пееха, въпреки всички мои несгоди и крясъци! :)


Бях привършил с финансовата част и ме зовеше 400 км. oтсечка, което обикновено е най-неприятната част, особено когато човек има желание да продължи или остане сред красивите гори. Имах аванс от няколко дни, в които да овършея още безумно много манастири, пещери и върхове по мъгливите есенни била, но толкова за сега от тук! :) 

Пътно не пропуснах отбивката преди град Враца, покрай която засилен съм минавал не малко пъти и се качих на манастир св. Иван Пусти (Бистрецки манастир св. Иван Рилски) и водопад св. Иван Пусти, който беше пресъхнал.



Скалите около водопад св. Иван Пусти. Двата отвора в скалната ниша ясно се виждат в тъмната част на скалата, от които протича водопада през пролетта. 

Дупката, в която е живял определено време Иван Рилски и стенописите до нея, които според уредника на манастира били съхранени от 15-и век.

Северозапада, този див северозапад отново ме допусна и се прибрах безаварийно "байпасвайки" град Враца и траповете по улиците, защото там и категория за луноход не е достатъчна за да не си потрошите колата. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар