понеделник, 17 ноември 2014 г.

Изгубените Родопи - част 2

 Сенки от миналото...


    До началото на зимният сезон не остана много. По проекта изгубените Родопи, се изгубих в мисли, проучване на координати за места забравени от Бог и реех поглед по черните планински пътечки губещи се на картата. Тези места в изгубените Родопи не са случайни. Имало ги е и преди нас, ще ги има и после. Там сенките от миналото оживяват с всяко утро и потъват в тегобата на поредната тъмна нощ. Нетърпимостта ми беше излязла извън контрол. Будех се сутрините в четири, а капките дъжд ромоляха по улуците и отекваха в нощта. Прогнозите се задържаха неблагоприятни за снимки, а тръпката да се озова назад в миналото полазваше все по-нетърпимо.

Отворилият се двудневен прозорец от що-годе приемливо време ми даде началният тласък. Закъснях с тръгването, въпреки че всичко беше приведено предварително в пълна бойна готовност. Събудих се в четири, но слушайки дъжда вън, така и не станах. Късно по обяд пристигнах в източните Родопи. Всички хълмове, по които в скалите са издълбани скални ниши, са нарочени за тракийски светилища. В източните Родопи е пълно с тях. С проучване на местоположението им, гаранцията за успех не е сигурна. Родопите са известни с това. Не решат ли да те допуснат, няма никакви шансове...

Тракийско светилище Аул Кая.


В основата на скалата ясно личи издълбана от водата фигура на човешко лице, казват му още Лъвската глава. Трудно се снима в обраслaта и превзета от тръни местност наоколо.


Изкачвайки се над скалите с човешкото лице, ясно се вижда скалната Арка край обезлюденото и призрачно село Орешари. Целият масив отсреща е опасан в скални ниши, пещерни сводове и иманярски набези, съдейки по самоделно направените стълби от клони облегнати по скалите там, за които ще стане дума по-късно.

В близост до селцата Пчелари и Долно Черковище са и тракийските светилища Кован Кая, и Хамбар Кая, но първо се отбих да видя скалните ниши Кара Ин, които също са в района. И не след дълго се озовахме там.

Тръните и къпинака, в който се гушат нишите са пълно предизвикателство за туриста, а в калните ниви обувките натежават като снегоходки! :)

Не попаднах в капана на изкушението, да пробивам от тук и снимах нишите през дръвчетата! :)


След проведен описателен разговор по телефона с Авторката на текстовете в книгата относно местоположението на монашеският скит Поп Мартинова дупка, се запътих към тракийските светилища Хамбар Кая и Кован Кая.

Тракийско светилище Хамбар Кая. Ерозията работи здраво за заличаване на скалните ниши и след години тук само скалните останки ще свидетелстват за отминалите времена.

В скалният свод личат следи от паленето на огън. Вижда се и табелата по европейски проект, спомагащ "облагородяването" на района. В далечен план е скалният масив с внушителната скална Арка, която се вижда през цялото време.

С изглед от мокрите скали, по които рискувайки да се пребия се покатерих, тракийското светилище оприличава това. Фигура на череп гледащ назидателно и страховито към долината.

Общ изглед към Хамбар Кая с информационната табела. Съдейки по наклона на скалният издатък, траките са разполагали със завидни умения по левитация и/или алпинизъм, за да успеят с произведенията си! :)

В по-близък план към трапецовидните скални ниши на светилището Хамбар Кая.

Поради напредващото време и късият ноемврийски ден се запътихме експедитивно към следващият обект - Кован Кая. В разследване на местността се бяхме поулисали и изгубили ценно време. Скалните ниши са разположени южно и източно, и се виждат ясно от асвалтовия път.

Тракийско светилище Кован Кая.

В подножието му се намира пещерната скална ниша, в която влязох да разгледам.

Изглед от дупката навън.



На крачка бях да настъпя тази излежаваща се и наслаждаваща се на хубавото ноемврийско време пепелянка по скалите до масивът Кован Кая. Изтръпнах...



От всички страни масивната Кован Кая предлага множество трапецовидни ниши.

За съжаление автентичността на тези места е останала назад в годините. Модерните евро табели са изцапали за дълго време природните ни забележителности...

Появи се приятна облачност, която украси скалните ниши.


А ние трябваше да действаме организирано и да опитаме с  пробив по скалите под Скалната Арка в търсене на следващият обект - Монашеският скит Поп Мартинова дупка. Пещерен процеп в скалите, в който се влиза по самоделно направена стълба от клони... Времето силно ни притискаше, скоро щеше да се стъмни. Тук е и момента, в който да благодаря искрено на Авторката, че ми изтърпя психариите по телефона. Умея да вбесявам хората, а тук определено имах нужда от телефонен жокер...

Скалите наоколо бълват ниши след ниши. Човек се губи в тези древни пътеки осеяни с история, а мисълта за скорошният залез стягаше бучката в гърлото...

След доста лутане излязох в открито място със стълба. От там качването вероятно е възможно, но не ми се рискуваше в този късен час и си останах само с представите за дупката... Стълбата е деформирана, с дъговидна извивка навън от скалите и колкото по-високо се качвах, (не е да не опитах) :) толкова повече се стягаше бучката в гърлото ми! :) Катя отдавна се изпари и слезе да ме чака при колата. А този Поп Мартин ще да е бил изявен алпинист в часовете по физкултура в отминалите години! :)

Тракийски скални ниши, упоменати като Кара Куз. Местните казват, че подобно наименование не им било известно и че масивът бил без име?! Като Саръ Кая, подобно на това до село Безводно също се среща по информация.

Изглед от пътя към тракийските светилища Кован Кая, Хамбар Кая и Аул Кая с меката светлина на отиващият си ден.

Изгубените Родопи ще останат в мен завинаги. Не си взех поука след предишното посещение по откъснатите пътища на село Безводно, когато направих същата грешка и отново не напазарувах храна, поради късното и неясно тръгване... Имах един единствен вариант за снабдяване с провизии, селце близко до старият мост на река Арда, преди да търсим място за нощуване в откъснатото и обезлюдено, изчезнало от карти и пътища село Орешари в късният час. За късмет намерихме малко магазинче, в което сложихме по нещо в торбичката и изморени запъплихме по завоите към този откъснат от свят и цивилизация кът - обезлюденото и изчезнало от картите село Орешари. Как и защо хората са изчезнали е мит.


По сумрак, на време за залеза спряхме в покрайнините на порутените и изоставени някога домове. Какво е принудило хората да се изселят, какво се е случило, ще бъде писано и пренаписвано в историята напред.

Сенките на някогашните домове плъзнаха в тъмнината, като спомените на хората живели някога тук. На край света. Далеч от шум и хорска суета.

Овощните дръвчета оцеляват в годините напук на руините, дават плод всяка година, все едно очакват да нахранят нечия трапеза отново и отново...

Витае тъга над тези кътчета, след време само ще си спомняме четейки пътеводители и статии, че някога, някъде под съборените керемиди и приведени клонаци, е кипял живот.

Многократно предупредени от местни и познати, за наличието на много вълци скитащи се тук по нощите, решихме да усетим мястото по начинът, по който то ни посрещне. Останахме да нощуваме на поляните в покрайнините на село Орешари, докосвайки със сетивата си сенките от миналото.

Дори в подобен пейзаж, в който очевидно композициите изобилстват, е трудно човек да покаже и пресъздаде настроенията витаещи тук. Духове и разруха обикалят наоколо, само воят на кучетата от съседни махали отеква зловещо по околните възвишения.




Изморени от търсене и път легнахме в палатката рано. Събудих се в полунощ. Тежки облаци притискаха небето. В далечината селца и градчета осветяваха с мъждукащите си прозорчета. Светнах с челника във всички посоки, да видя очите на потайните животни, но както се убедих, човек да срещне вълк е изключително труден сценарий. Вълците са умни и потайни животни. Откарах близо два часа извън палатката. Усетих миризмата на гниещите греди от къщите, тъмнината, движещите се облаци, трудно е да се нарисува, снима, опише такава картина. Някак си, хем като от филм на ужасите, от друга страна съвсем принудена ситуация, в която планувахме да останем точно тук. Дълго време тази миризма ще остане в съзнанието ми. И тази бучка от Поп Мартинова дупка още повече засядаше дълбоко и дълбоко в гърлото. Нямаше ги сенките от залеза, бяха потънали в миналото и щяха да изплуват бавно в часът на зазоряването. Утре ще си тръгнем от тук снимали залез и изгрев с модерните си играчки, преживели и изпитали различни чувства. Мястото ще го има още, вероятно и след нас, а после ще изчезне завинаги в тъмнина и само ще помним и разказваме легенди...

Изгледа към село Орешари на сутринта. Сенките не се появиха, времето беше облачно!








Знам, че публикацията заплашва да стане непоносимо дълга, но се насочихме и към друга част в източните Родопи, да презаредим батериите с още от енергийните светилища там. Тези покрай село Равен. В района се оказа, че има много за наваксване, но с това ще ви занимая друг път, а сега право към Каменните лица и Абразивните кладенци по Казан дере.

Камените лица са разположени по Казан дере след последните къщи на една от махалите в село Равен. Пътечка отвежда в подножието им, като лицата се виждат още в началото и.


Каменните лица в по-близък план са интересни.








Абразивните кладенци са близо до Каменните лица. Реката е отмивала в годините варовиковите скали и е образувала дълбоки кладенци по поречието и.



Скалните ниши в района са накацали също в непристъпните скали.




И с това приключвам публикацията тук, както споменах стана заплашително дълга, но обектите са интересни за посещение и емоциите придружаващи човек до тях! До скоро с третата част от поредицата Изгубените Родопи, до обектите на която не съм се добрал още и ще ви занимая по-натам. 


3 коментара:

  1. Много хубав разказ ! Но единствено този който е минал по тези места, които описваш може да усети наново тръпката и чувствата, които те обземат обикаляйки из района. Просто думите и снимките не са достатъчни, за да разбереш и да усетиш тези забравени от всички места.
    Харман Кая е друго много интересно и завладяващо място там, дано да си го посетил.
    С нетърпение очаквам и следващата част.
    Поздрави !

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря, Вики! :)
    Харман Кая е знам в района на с. Татул, видях кафявата табела като минах през с. Равен, но ще го щракна в някое от следващите посещения на района заедно с вкаменената гора! Поздрави! :)

    ОтговорИзтриване
  3. Харесвам такива места, има някаква магия в тях, а начина по който ги представяш е безспорно най-подходящият. Родопи са толкова красиви, така зареждат, достатъчно е само веднъж човек да се докосне до тях, за да иска да се връща отново и отново... Благодаря ти за тази публикация!

    ОтговорИзтриване