петък, 22 юли 2022 г.

Изкачване на връх Марагидик по североизточния ръб

 Изкачване на връх Марагидик по североизточния ръб


   И лятно и зимно време североизточният ръб на връх Марагидик гордо пробожда небесата над Острец, завършвайки с равна площадка, предлагаща 360 градусова панорма от типа УАУ! Пътувайки, няма как да не се забележи Марагидик - той доминира над релефа в долината... Не са минали две години от зимната щуротия там, но преценявам, че стресът е излекуван и тръгвам отново по ръба... 🙂

   С перфектна точност заобикалям един улей, който разделя североизточния ръб от околния пейзаж и стръмно поемам нагоре. Денят е опасно горещ и съм отдавна прегрял, за да изляза тук... Подсичам една дълга стена вдясно - там има няколко пещерни ниши, като от човешка ръка. Оказва се, че са си част от ронливия пейзаж... И хоп... Следа от мечка - голяма и добре отпечатана в ронливия горен слой на просеката. Зад нея следа от малкото... Преглъщам и подвиквам, с препускане нагоре... Ужасявам се да засадя такова животно точно тук, където ни нагоре, ни надолу...

   Част от стръмната, вековна букова гора, преди да изляза на първите жандарми на североизточния ръб на връх Марагидик... Има доста провирания и мисъл в тази работа - намирането на някои подходи...🙂

   И скоро го подхващам. Горе духа вятър и що-годе се ядва. В долината е адска жега... А страшните на вид жандарми, всъщност имат подходи и трябва да се прочете релефа, човек малко да се абстрахира от височината и въздушностите, които предлага терена в някои части...

   Красив и даващ величествени гледки е североизточния ръб на върха. Диви животни бягат по скалите... 

   Малко след началото на ръба. Избивал съм два часа и половина от долината и за час и половина успявам да притичам и прикатеря всички жандарми по тънки корнизи, улеи и скалички...


   Поредната. От нея наблюдавах дълго зимата наоколо и се дивях, като обезумял, сам сред февруарската стихия...

   И нагоре...


   Жандармите на ръба.



   И поредната. Тънък улей избива и изкачва нагоре стръмно. Надявам се слизането да е гладко, както си и спомням, че имаше подход от зимата преди две години...

   Ама каква физиономия само...


   И един пасаж, който не е много окей за лятно преминаване. Кален отвес и десетина клатещи се туфи, по които със страх се преминава отгоре... Вдясно пропаст...


   Но пък гледката си я бива... И отгоре му... Знам, че не остава много и че е лесно нагоре...


   И скоро кацам на връх Марагидик. Учудващо лесно изкачване през лятото по североизточния ръб...

   Зървам познатата от преди няколко седмици Джендемска серия - филм от красоти без край...


   И поемам към кръгчето от предната снимка...

   На връх Марагидик...


   По-красив водопад в северен Джендем не съм виждал... Непланиран бонус за днес... Оказва се след петте подхода последните два месеца, че явно нищо не съм виждал в Джендема от север... Централен ръб, Михова планинка, Турски рът, река Василковица, Видимски Джендем и къдрави пътечки над Видимското пръскало, река Оджовица, СИ ръб на Марагидик. Лудница от емоции и пълни памперси (от кеф и страх)... 🙂

   Водата пада от няколко скални нива и стени, като няколко дълбоки улея във височина го захранват мощно, дори в края на юли... Изкачил съм се в жежкия и труден, летен ден по североизточния ръб на връх Марагидик от долината, заредил съм се от вятъра и екстремиите, и сякаш имам сили да отделя няколко часа, за да се се озова по-късно в дебрите на хладилника, северно от скални и студени стени, които изливат вода и захранват свежата долина по-надолу. Мястото е диво, а боровинките са вече изядени от мецаните... Следите са навсякъде... Няколко коси рида слизат дълбоко в Джендема, но с правилни подсичания, учудващо бързо излизам ожулен, с изподрани ръце и крака до подножието на тази перла... И ахвам... Изненадата е, че до последния миг от подхода, се вижда само малка част от големия пад, а надолу нищо, всичко е скрито от високи и набръчкани улеи и склонове... И скрити малки дерета, които се вливат, аха човек да излезе в края, тогава вижда какво се случва... Изворите на водопада явно са постоянни и вода има и в най-горещите дни... На пролет не ми се мисли какво ще е... Пия от дълбоките вирове и стоя над час... Времето по тези места никога не стига... Знам, че е престараване и до някаква част грешка човек да изкачи Джендема или връх, и да продължи с нови слизания в други дялове, както днес (пример от скоро бе изкачването на Михова планинка до заслон Маринка, продължаване със слизане над Видимско пръскало и връщане до връх Ботев - слизане при атомобила...)... Трябва и да се добера до колата, което е лесно да се каже, а денят наистина, наистина е много дълъг и запомнящ се...



   Водопадът, за който съм тръгнал е учудващо пълноводен и знам, че ми изяжда голяма част от деня. Слизането е много след залез, а и боровинки има... А насреща Ботев връх - първенец на Стара планина...


   И последен за днес поглед към североизточния гребен на връх Марагидик, малко преди залез...
"Фотопътеводител Изчезващите свети места на България" - е-вариант, ново издание - ЛИНК

неделя, 17 юли 2022 г.

Северен Джендем - екстремно изкачване на връх Ботев по река Василковица

 Северен Джендем - екстремно изкачване на връх Ботев по река Василковица

"Фотопътеводител Изчезващите свети места на България" - е-вариант, ново издание - ЛИНК
   Пето преминаване през северен Джендем по различни маршрути през последния месец... Централен ръб, Михова планинка, Видимски Джендем, Турски рът, река Василковица, връх Марагидик по североизточния ръб и река Оджовижа... Тръгвам със смесени чувства по тъмните усои и знам, че ще е трудно. Смазването е гарантирано днес и на места е почти критично, но успявам да преодолея адския терен и излизам на връх Ботев осем часа по-късно... Наистина е трудно и даже невъзможно да се опише това, което се вижда на снимките и емоциите при подобни подходи... Към всяка снимка в албума, кратко съм написал дребни елементи и тънки подробности, което може би не е от най-добрите идеи, но да си дойдем на думата... Северен Джендем е страховита територия и спомените държат дълго време, настръхващо и запомнящо се...
   Заредили сме закуската от Беклемето предния ден... :)

   И салатите... :)

   Нагоре срещам диво прасе - голям екземпляр и то побягва в обратна на моята посока със завидна бързина по склона, изкарвайки ми акъла...

   Река Василковица в ниското с нищо не загатва какво предстои, но дяволът се крие в отражението на дълбоките, кристални вирове... Реката бавно вдига денивелация, но след отделяне по нейният правилен приток, ридът стръмно забива в небесата. За денят сумарно правя 2 - 2,1 к денивелация с врътките по улеите до излизането на връх Ботев, в осем часа нагоре и два надолу...



   Разломи, стени и дупки на животни са навсякъде, а адът зее стотици метри в пропастни участъци... Пред мен има някаква пещера, надолу от нея също. А зад мен има дълбок процеп, може би за зимен сън на господарят и символ на Балкана (кафявата мечка)... Под тънката тревна пътечка - отвес... Отделянето по притоците на Василковица е възлов момент за влизане в правилния "Джендем"... Реката започва да се губи и за миг подсичам цял горски дял  на запад по труден терен, и излизам на това място... Оказва се, че не е това, за което съм тръгнал обаче и бързо се поправям. Всяка една подобна забежка при проучване на непознати терени, води до губене на време и много усилия... При бъдещо посещение, би било по-добре и по-спокойно това преминаване през Джендема... Избивам край катерачни турове на изток, навръщане и решавам да проверя все пак "сухата река". Както си проправям път и започвам да чувам вода, защото съм излязал доста по-нагоре вече и както се оказва надолу (при губенето и преди известно време), се получава някакво пропадане, за да се заблудя...

   Пещерата...

   И скоро я подхващам. Иглолистните гиганти насреща по ръба са кацнали върху острото изпъкнало ребро и го подсичам ниско, за да вляза в Джендема.
   Река Василковица - северен Джендем. В дъното е острото и стръмно ребро, по което избивам и с подсичане на стената влизам в Джендема... С още подсичания и откатервания по тревни туфи, излизам над няколко по-малки водопада... А лявото тревисто ребро на снимката, бързо се задънва стотина метра по-нагоре и избива като граница, за да раздели "моя" Джендем от съседния...

   За да видя това. Един от най-големите водопади в тази част на реката... Първи водопад се излива свенливо, а тук, нелепо губя три часа, за да преодолея чрез няколко опита тънкия тревен корниз и излизането от каньона нагоре. Знам, че може да се наложи да се откажа, след няколко опита нагоре-надолу. Два от улеите на изток излизат над масива, но там продължаване не е възможно - не и без осигуровка, по скалните стени... А човек да си носи динамично въже, няколко клина и чукче, хич, ама хич не е излишно... 

   За съжаление - лято е и водата не е много, но наоколо е толкова забавно, че не му е кусур това на мястото... Пейзажите са извънземни, а аз отдавна съм на правилния десен приток на река Василковица в резерват северен Джендем... 


   Северен Джендем... Многото опити ме отвеждат до визуална линия за преминаване и установявам, че пробия ли нагоре, релефът може да се задъни, заключи и да няма връщане или продължаване, и да се окажа в много деликатна ситуация, сам и без обхват...

   Придвижвам се по екстремен и начупен терен с катерене по отвесни тревни пасажи със сечивата, за да разбера, че няма да се получи толкова лесно и ще трябва да преодолея скален корниз с тревни туфи, крепящи се на стотина метра от долината в пълен отвес. Но то нали в това им е чара на тези места, а и кърлежчета вече имам в колекцията...


   Стръмен улей ме извежда по тревните туфи на ръба, за да пробвам и по него да изляза над стените.

   По ръба западно над реката, за който стана дума в предните снимки. Плавността прелива в отвеси и вертикални туфи, по които е възможно единствен подход...

   И излизам на гледката на запад към билата, слизащи-качващи връх Ботев по туристическите пътеки... Ехехеййй, някъде долу са Водните дупки... И някои наистина интересни водопади, които се спотайват там и за които друг път ще напиша...

   Преглъщам, трябва да сляза отново и да направя нови опити, няма да се получи и така времето отлита, а при мисълта, че ходенето може да е провал, при все усилията тук... Направо е потискащо...


   Няколко часа по-късно пробивам нагоре и продължавам по неясните подходи. Дори не подозирам, че средата на слвдващата снимка е ръбът, по който ще пълзя, за да се измъкна... През цялото време именно от него слизам до водопади и вировете им... Силно обезводнен съм, заради малкото вода която нося, за да не ми тежи багажа и пия с филтър много пъти от тях... Северен Джендем буди страхопочитание при споменаването му и знам, че сам днес трябва много внимателно да стъпвам, за да не се контузя и свърша надолу по скалите. Преодолял съм скалния корниз (не изпадам в подробности, един от логичните е и се вижда на снимката) и след няколко лоши засуквания и пропадания по-горе, излизам над тези величави пейзажи... Нагоре виждам дори малки дръвчета и ги маркирам с точки на телефона...


   Водопадите на река Василковица и нейният приток. А на пролет през месец май не ми се мисли какво би било...



   Ждрелото нагоре крие нови изненади и неясни подходи, но някак късметът е с мен и бързо намирам подходите с надежда да не се налага да се връщам надолу...

   Надолу Джендемът зее, раждащ чешмите на Ада...

   Нагоре - красоти примамват и пъклено подлагат на изпитание всяка крачка.

   Водопадите на река Василковица - северен Джендем. Пълна лудница е нагоре в Джендема - вирове след вирове, водопади след водопади...



   Поредна каскада и нови изпитания. Трудни просеки и опасни избивания към следващи скални нива и водопади... Следвам по реброто хубава пътека в един момент, като човешка да е... Тя забива пак в скали и опитвам с кратко откатерване, за да вляза в следващо ниво... Насреща диви кози си подскачат весело и припкат по скалите, преодолявайки със завидни умения големи препятствия...

   И нагоре... Водопадите на река Василковица - северен Джендем. Поредна каскада и нови изпитания. Някъде и малко по-нагоре откатервам пореден улей, редуващ се с тревни туфи, хвойна и камъни, и сякаш му се вижда краят... Подходът избива на зрелищна гледка на изток в пропасти и разломи (не снимам, а това е Централен ръб и прилежащите пропасти на запад от него, по които минаваме преди няколко седмици)...
   А южно си е все така... :)


   Нагоре и нагоре...

   Я, хижа Плевен през цялото време се вижда, колкото да ми напомня за цивилизацията...



   Излизам и спирам, а гледките са навсякъде. Стотици хора пълзят по стръмната пътека насреща. Почивен ден е и изкачват връх Ботев - първенец на Стара планина. За мен е трето изкачване в последните няколко седмици, а то едни изкачвания само...

   Ботев връх и събиращата се след обяд облачност... Преглъщам, че ми остават 400 положителни метра от последните водопади и спирам често...

   Източно... И още облаци, вятър излиза силен дори...

   Връх Ботев. Прегрял от емоции, се рея с невероятна бързина и слизам за почти под два часа... Трябва бързо да слизам и скоро съм на паркинга под върха... В един от дълбоките вирове се къпя, охлаждам вредно безалкохолно и газ към дома... Котките са огладнели...

   Моля, не копирайте подобни подходи и бъдете разумни!