Груевски водопади / Груево - Сушевски водопад / Сушево - водопад Учурум кая / Момчилград

 Груевски водопади / Груево - Сушевски водопад / Сушево - водопад Учурум кая / Момчилград
"Фотопътеводител Изчезващите свети места на България" - е-вариант, ново издание - ЛИНК

   Груевски водопади, село Груево.

Сушевски водопад, село Сушево.

Водопад Учурум кая, Момчилград.

Голям Устински водопад - на разходка с дявола...

 Голям Устински водопад - на разходка с дявола...

   Понякога човек разбира, че е прекрачил лимита, чак след като се прецака или му предстои да се прецака и не достигне до пенсия... Днес беше хубав ден, за да го разбера. Големият Устински водопад е от онези уникални места, сред дивото, в Родопите.
   Място, до което води непристъпен терен, и само тънка, едва личима просека, която траверсира отвесните стени на дълбокия каньон, "извежда" до водопада, малко под него и малко над него... Идвах няколко пъти в годините и този водопад оставаше Табу. Веднъж безводен, веднъж излизайки много над него, колкото да разбера че няма да е... Сега, отново с лека забежка от тънката пътека излязох близо под него, за да видя другите няколко водопада на каньона, и зарязах пътечката - лоша, ама много лоша идея. И точно тук е момента, в който трябваше да избера - или се връщам, или рискувам с импровизация по отвесен склон, завършващ със скална стена, която както се оказа, не се вижда и трябваше да го разбера чак когато се забих под нея и връщане назад нямаше (или по-скоро имаше, с риск там да си остана). Опитвах отвсякъде, но без успех и се сетих за всички въжета, седалки, каски и бокулуци в гардероба, които ми помогнаха в отминалата седмица, за да вляза и да изляза от едно такова, подобно и намръщено място, само че в Стара планина...
   Изтощението и обезводняването си взеха своето и заслизах по полегати плочи и тънки фиданки люляк, които се късаха, а сечивото тук направо се оказа безполезно, за разлика от северен Джендем през лятото, когато туфите наедряват и човек прекали... Все пак то ме и спаси. Стигнах аз до първия водопад и ахнах от почуда. Зрелищната красота се изливаше пенливо в бездната, здравец миришеше и красеше навсякъде, а силиврякът цъфти и мирише, радва сетивата... Невзимайки рапелните въжета, се бях прецакал, но трябваше някак да се оправям сам...
   Иначе бързо, на два пъти, щях да се измъкна от навирането между шамарите. Всъщност, на излизане след няколко часа, от другата страна на стената, видях как отвесните скали, където бях, се заключват сто метра по-нагоре и съм щял да се пребия, ако съм бил продължил да се катеря без осигуровка по тях (високи категории, здравец, кал и полегати плочи)... Дяволът ме пусна днес, за да се прибера жив и да се напия... 🙂 Пресичам от другата страна и поемам през още по-несигурни места, за да изляза на тънката просека и влизам между двата водопада, където почти оставам без дъх и стоя над час... Наблюдавам къде съм бил насреща. Щял съм да приключа, ако бях продължил, толкова... Предстои слизане и задръствания по пътя...
   Приказка от едно вълшебно място... Април 2023-а се получи още по-красиво ходене, но бързо, предвид проучването на терена и с наистина доста вода...

   На отиване изглежда се вижда какво съм сътворил малко по-късно. Много нечитава идея и пунктирът нагоре, заедно с червената линия... В последствие пробивам по зелената, с голям риск да ме помете хлъзгавото дъно на клисурата, а пък в синьо слизам, за да видя под различен ъгъл водопадите...

   Над първия голям водопад, откъдето пълзя нагоре, за да търся брод към следващите.

   Вече разбирам колко зле съм се прекарал и слизане назад няма... Значи само нагоре и докъдето може, ако може... Пък едно красиво е, такова...

   Отново долу, но малко преди подхода. Ц, водата е доста и ще е трудно да се пресече по скалното дъно...

   И нагоре към белята... После пресичам под малкия пад и по треволяци и водорасли - право нагоре... И там връщане не може да се случи, но за сметка на това късметът ми вече е заработил, пробивам и скоро излизам...

   После щях да разбера, че и оттук не става, но опитвам вдясно и излизам нагоре, за да вляза в следващия водопад, след дълго киснене по сипеите, разбити крака и течащи рани от ръцете...

   А сега нагоре, ама от тази страна. Зеленото петънце над водопада е площадката с улеите на последния водопад - голям Устински водопад. До там пък се излиза над скалите отсреща, с пълзене по зеления улей долу под тях и, абе, какви са тия места бе...

   Малко под стената съм и виждам каква беля ще стане. Нито надолу, нито нагоре без сериозна подготовка, каквато днес нямам...

   Ех, каква светлина само... Малко по-късно съм отново при първия водопад...

   И мястото, откъдето връщане назад няма. Продължавам нагоре и с траверс на целия склон, излизам във фунията на последния водопад, през водораслите вдясно и някакви мними улеи... Много се пързаля и слизането оттам ще е невъзможно, ако горе няма по-нормален подход.

   А там направо лудница се вихри... Засякал съм тънка просека и бързо напредвам към голям Устински водопад.

   За самоирония никога не е късно. Изглеждам зле и се чувствам зле, блъснал ме е самосвал. Но си почивам и умувам каква друга глупост да свърша днес...

   Голям Устински водопад е невероятно и диво място... Слизам в основата бързо, за да разбера, че за снимане там не е окей... Слънцето е точно над водопада.

   И след малко съм под него! 🙂 Истинско щастие и лудост е човек да се озове тук.

   И от другата страна. Светлината пада някак странно. Водопадът горе е недобре осветен, а долния по-добре... Дяволска работа...

   Изгледът от тук ми даде добра оценка за глупостите от преди малко - отличен 6!

   И още малко снимки - колкото-толкова...

   Между голям Устински водопад и водохлуза под него.

Голям Устински водопад през април 2023-а.

И едно видео за цвят... :)

"Фотопътеводител Изчезващите свети места на България" - е-вариант, ново издание - ЛИНК

Светилище Чуката на Гидика - Гълъбово

 Светилище Чуката на Гидика - Гълъбово

   Величествени гледки радват сетивата, но човек трябва да се пребори с 400 метра отрицателна денивелация, нападали вековни гори и в последствие 400+ нагоре, до селото... Прекрасното зелено море завършва с величествената река Арда, която завой след завой минава своя път...

   Археологическият обект е разположен върху естествен скален масив, издължен в посока северозапад-югоизток. Билото постепенно се стеснява в посока север-юг, а денивелацията е около 40 m. Теренът, в тесния участък представлява нос със стръмни, скалисти, склонове и тясно било, оградено от три страни от р.Арда, а достъпът е възможен единствено от северозапад. От обекта има добра видимост към меандрите на реката. Обектът не е известен на българските археолози до края на ХХ в. Регистриран е при теренни археологически проучвания, свързани с изграждането на Каскада „Горна Арда“. Първите сондажи са заложени през 2007 г. по проект „По стъпките на тракийските богове“ на Община Баните по програма ФАР ТГС България – Гърция. Проучени са приблизително 750 m².

   В най-високата част на Чуката има каменно струпване с приблизителни размери 10 х 5 m. В цепнатини в материковата скала се открива керамика (предимно на колело). По южния склон, непосредствено под върха е намерена желязна шлака в ниска концентрация, железен гвоздей и фрагмент от желязно ножче. На северния склон под билото керамиката е с ниска концентрация. В най-южната част на обекта, където се издига стръмна скала, в естествени скални цепнатини се наблюдават фрагменти от керамика изработена на ръка и колело, а по време на археологическите проучвания са открити два кремъка и един ахат.

   В най-високата част на скалата има сравнително равна площадка с лек наклон към р. Арда, където в най-високата част на обекта при заравнената скала, която е издигната на 0,70 – 0,80 m от околния терен. Върху и около нея са открити деструкции от каменни зидове на християнска култова постройка (параклис), с размери 8 m изток-запад и 6.5 m север-юг, ограден от укрепителна стена, датираща от ХІІ-ХІV в. Сред находките открити в руините на параклиса е съкровище от 5 златни византийски и 74 сребърни венециански монети. Монетите са били положени в торбичка и закопани на 0,30 m дълбочина с явната цел да бъдат скрити. Най-ранната от тях е от венецианския дож Пиетро Зиани (1205 – 1229), а най-късната – хиперперон на Йоан V с Йоан VІ (1347 – 1354).

   Параклисът е съществувал до третата четвърт на ХІV в., когато османските турци превземат Родопите.