Екстремната красота от пролетно Сакар дере - масива Равнец
Натоварих голямата раница с тежкото, желязно статично въже, статива, фотоапарата и поех към неизвестното. Не бях снимал с фотоапарата от над година, а то едни води се леят, едни цветя, приказна и влажна гора, чалга... Пролетта се излива по всички скали, склонове и се пързаля...
Сакар дере е уникално и диво място със сложен и начупен релеф, по който както се оказа, наистина трябваше да се внимава... Раницата тежеше болезнено и растителността ме свличаше, като на няколко места можеше и мазно да стане, но само с охлузвания и кръв по въжето се размина... Имаше падания, провлачвания, абе все неща от света на водопадите, които да подсказват, че някои места трябва да си останат без човешко присъствие, за което подсказват и квадратните табелки с кафявите мечета на парка... Знаейки от предно ходене в района, че няма "ей така" да стане, се накичих и поех рано-рано в тъмните гори, право нагоре... Излязох над скалния венец западно от ждрелото и ахнах от почуда. Насреща се изливаше 35-40 метров водопад, на две каскади, но трябваше да се потрудя... До долу ме деляха две къси но отвесни стени, по които за да ми е още по-гадно, трябваше да направя две установки и съответно - два рапела, пък дърветата се захванали за едни необрушени скали... Скалите слизаха в камбани и улеи под тях с нестабилни камъни, колкото пусне ли се човек там, да трепери, че ще му се изсипят на главата... Голям здравец и всякакви интересни цветя има по тези места, които са избуяли с годините, чубрицата мирише вече по всички скали и пътечки...
И няколко по-красиви каскади, до които се добрах по улеите в по-ниската част на ждрелото...
И няколко по-красиви каскади, до които се добрах по улеите в по-ниската част на ждрелото...
Една такава приказка и апаратче на стативче...
Двукаскаден приказен водопад. И стената, която слиза в ждрелото...
И все надолу. Можеше да организирам един рапел, но както се оказва при подобни подходи, при които човек не вижда какво се случва надолу, нямаше да е разумно, че после да се самоизтеглям и да доутежнявам ситуацията. А от изток изглеждаше проходимо, но с опасни и полегати скали, по които не е добре човек да рискува, особено за слизане... И това щях да го разбера едва на качване, когато така или иначе вече нямаше да има значение... И чак след втория рапел, когато вече не може да се самоизтегли човек по "първия", се разбира дали отдолу на изток е наистина проходимо. Стоях на скалите горе, мислих как да го направя, защото иначе трябваше да се спускам надолу по реката и да се мокря с цялата техника и прочее, а не ми се искаше...
И надолу. Първи рапел.
Някъде между двата рапела. Скапана растителност и абе, забавно си беше, човек трябва да се шунтира и да го разплита и увежда...
Отдолу не е внушението, което се представя отгоре... А и да се излиза трябва... Светлината беше станала кофти, колкото да ме е яд че мъкнах цялото това снаряжение...
