МАРТИН ПЕТРОВ photography: Изкачване на връх Марагидик по североизточния ръб

Изкачване на връх Марагидик по североизточния ръб

И лятно и зимно време североизточният ръб на връх Марагидик гордо пробожда небесата над Острец, завършвайки с равна площадка, предлагаща 360 градусова панорма от типа УАУ! Пътувайки, няма как да не се забележи Марагидик - той доминира над релефа в долината... Не са минали две години от зимната щуротия там, но преценявам, че стресът е излекуван и тръгвам отново по ръба... 🙂

С перфектна точност заобикалям един улей, който разделя североизточния ръб от околния пейзаж и стръмно поемам нагоре. Денят е опасно горещ и съм отдавна прегрял, за да изляза тук... Подсичам една дълга стена вдясно - там има няколко пещерни ниши, като от човешка ръка. Оказва се, че са си част от ронливия пейзаж... И хоп... Следа от мечка - голяма и добре отпечатана в ронливия горен слой на просеката. Зад нея следа от малкото... Преглъщам и подвиквам, с препускане нагоре... Ужасявам се да засадя такова животно точно тук, където ни нагоре, ни надолу...

Част от стръмната, вековна букова гора, преди да изляза на първите жандарми на североизточния ръб на връх Марагидик... Има доста провирания и мисъл в тази работа - намирането на някои подходи...🙂

И скоро го подхващам. Горе духа вятър и що-годе се ядва. В долината е адска жега... А страшните на вид жандарми, всъщност имат подходи и трябва да се прочете релефа, човек малко да се абстрахира от височината и въздушностите, които предлага терена в някои части...

Красив и даващ величествени гледки е североизточния ръб на върха. Диви животни бягат по скалите...

Малко след началото на ръба. Избивал съм два часа и половина от долината и за час и половина успявам да притичам и прикатеря всички жандарми по тънки корнизи, улеи и скалички...

Поредната. От нея наблюдавах дълго зимата наоколо и се дивях, като обезумял, сам сред февруарската стихия...

И нагоре...

Жандармите на ръба.

И поредната. Тънък улей избива и изкачва нагоре стръмно. Надявам се слизането да е гладко, както си и спомням, че имаше подход от зимата преди две години...

Ама каква физиономия само...

И един пасаж, който не е много окей за лятно преминаване. Кален отвес и десетина клатещи се туфи, по които със страх се преминава отгоре... Вдясно пропаст...

Но пък гледката си я бива... И отгоре му... Знам, че не остава много и че е лесно нагоре...

И скоро кацам на връх Марагидик. Учудващо лесно изкачване през лятото по североизточния ръб...

Зървам познатата от преди няколко седмици Джендемска серия - филм от красоти без край...

И поемам към кръгчето от предната снимка...

На връх Марагидик...

По-красив водопад в северен Джендем не съм виждал... Непланиран бонус за днес... Оказва се след петте подхода последните два месеца, че явно нищо не съм виждал в Джендема от север... Централен ръб, Михова планинка, Турски рът, река Василковица, Видимски Джендем и къдрави пътечки над Видимското пръскало, река Оджовица, СИ ръб на Марагидик. Лудница от емоции и пълни памперси (от кеф и страх)... 🙂

Водата пада от няколко скални нива и стени, като няколко дълбоки улея във височина го захранват мощно, дори в края на юли... Изкачил съм се в жежкия и труден, летен ден по североизточния ръб на връх Марагидик от долината, заредил съм се от вятъра и екстремиите, и сякаш имам сили да отделя няколко часа, за да се се озова по-късно в дебрите на хладилника, северно от скални и студени стени, които изливат вода и захранват свежата долина по-надолу. Мястото е диво, а боровинките са вече изядени от мецаните... Следите са навсякъде... Няколко коси рида слизат дълбоко в Джендема, но с правилни подсичания, учудващо бързо излизам ожулен, с изподрани ръце и крака до подножието на тази перла... И ахвам... Изненадата е, че до последния миг от подхода, се вижда само малка част от големия пад, а надолу нищо, всичко е скрито от високи и набръчкани улеи и склонове... И скрити малки дерета, които се вливат, аха човек да излезе в края, тогава вижда какво се случва... Изворите на водопада явно са постоянни и вода има и в най-горещите дни... На пролет не ми се мисли какво ще е... Пия от дълбоките вирове и стоя над час... Времето по тези места никога не стига... Знам, че е престараване и до някаква част грешка човек да изкачи Джендема или връх, и да продължи с нови слизания в други дялове, както днес (пример от скоро бе изкачването на Михова планинка до заслон Маринка, продължаване със слизане над Видимско пръскало и връщане до връх Ботев - слизане при атомобила...)... Трябва и да се добера до колата, което е лесно да се каже, а денят наистина, наистина е много дълъг и запомнящ се...

Водопадът, за който съм тръгнал е учудващо пълноводен и знам, че ми изяжда голяма част от деня. Слизането е много след залез, а и боровинки има... А насреща Ботев връх - първенец на Стара планина...